Никога не казвай никога
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Lying Game #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-81-3
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не казвай никога». Краткое содержание книги:
Оскар Уайлд
Прекрасният ми живот е бил лъжа.
Вече не мога да направя нищо, за да открия истината.
До неотдавна имах всичко, за което може да мечтае едно момиче: забавни приятели, страхотно гадже, любящо семейство. Но никой от тях не знае, че ме няма — че съм мъртва. За да разкрие убийството ми, моята отдавна изгубена сестра-близначка Ема зае моето място. Тя спи в моята стая, облича моите дрехи и нарича родителите ми мамо и татко.
А моят убиец я наблюдава — следи всяко нейно движение.
Спомням си твърде малко от своя живот — само смътни картини, случайни проблясъци, неясен полъх от отвъд. Всичко, което е по силите ми сега е само да следвам Ема в опитите й да разкрие загадката на моето изчезване. Но колкото по-дълбоко копае тя, толкова повече заподозрени изскачат от мрака. Излиза, че аз и моите приятели сме играли опасни игрички — игри, които съсипват човешки съдби. Всеки би могъл да търси отмъщение… всеки би могъл да иска аз — а сега и Ема — да платим с живота си.
От Сара Шепард, автор на бестселър №1 в класацията на Ню Йорк Таймс — „Малки сладки лъжкини“. Една приковаваща нова серия за тайни, лъжи и убийствени намерения — ИГРА НА ЛЪЖИ.
Светофарът светва зелено, Флойд изръмжава доволно и се изстрелва напред по пътя, вдигайки прах.
— Е, аз мисля, че песента е хубава — нарушава Мадс мълчанието и бавно усилва звука.
Аз й хвърлям един бърз поглед.
— Какво би казал баща ти, ако разбере, че вземаш пример от курвата Кейти?
— Хич няма да му пука — отвръща Мадлин, опитвайки се да прозвучи твърдо и започва да чопли стикера МАФИЯ ЛЕБЕДОВО ЕЗЕРО на гърба на айфона си. Нямам представа какво означава този стикер — никоя от нас не знае. Мисля, че на Мадс й харесва така.
— Няма ли? — отвръщам аз. — Хайде да се обадим на тате и да го питаме. Всъщност нека да му се обадим и да му кажем, че се надяваш довечера да забиеш някой колежанин.
— Сътън, недей! — изръмжава Мадлин и хваща ръката ми преди да стигна до телефона. Всички знаят как Мадс лъже баща си; сигурно му е казала, че е на някакъв кръжок.
— Спокойно — казвам аз и пускам телефона обратно в конзолата. Мадлин се отпуска на седалката и на лицето й се изписва онова сърдито изражение, с което казва „Повече няма да ти продумам“. Шарлът улавя погледа ми в огледалото за обратно виждане и поклаща намръщено глава: Престани! Подигравките с бащата на Мадлин са удар под кръста, но тя си го заслужава, задето взе с нас и близначките Туитър. Нали трябваше да сме само ние, истинските членове на „Играта на лъжи“, но някак си Габи и Лили бяха успели да научат за плановете ни и Мадлин по най-любезен начин им каза, че могат да дойдат с нас. През цялото време усещах умолителните им погледи, желанията и надеждите им бяха изписани в големи балони, които плуваха над главите им: Кога ще ни пуснете в Играта на лъжи? Кога можем да бъдем част от вашата група? Не стига, че сестра ми се промъкна като невестулка в клуба ни. В него няма място за други хора, особено за тях двете.
Освен това имам планове за тази вечер — планове, които не включват Габи или Лили. Но кой казва, че Сътън Мърсър не е изобретателна?
Най-северната част на Тусон опустява след десет часа и по Ориндж гроув почти не минават коли. Преди да се влеем в магистралата, трябва да прекосим влаковата линия. Знакът за железопътен прелез сияе в тъмнината. Щом светофарът светва зелено, аз подкарвам Флойд през линията и тъкмо преди да дам газ към магистралата, колата угасва.
— Уф — промърморвам аз. „Калифорнийски мацки“ секва. Климатикът спира да духа и светлините на таблото угасват. Аз завъртам ключа в стартера, но нищо не се случва. — Добре, кучки. Кой сипа пясък в резервоара на Флойд?
Шарлът се прозява фалшиво.
— Този номер е отпреди две години.
— Не бяхме ние — изчуруликва Габи, най-вероятно въодушевена, че почти съм я включила в разговор за Играта на лъжи. — Ние имаме много по-добри идеи за номера, стига въобще да ни позволиш да ги споделим с теб.
— Не ме интересуват — казвам аз и махвам с ръка.
— Ъъъ, някой да е забелязал, че сме спрели на прелеза? — Мадлин надниква през прозореца, пръстите й се вкопчват във вратата. Внезапно червените светлинки на надписа „ЖП прелез“ започват да примигват. Зазвъняват предупредителни звънчета и зад нас се спуска бариера, която пречи на всички коли при светофара — не че има такива, — да минат през линията. В далечината се появява мъгливият лъч светлина от фаровете на влака „Амтрак“.
Аз отново се опитвам да запаля колата, но двигателят на Флойд само се закашля.
— Какво става, Сътън? — пита раздразнено Шарлът.
— Всичко е под контрол — измърморвам аз. Верижката с логото на „Волво“ се люлее напред-назад, докато аз въртя ключа, опитвайки се да запаля двигателя.
— Да бе, да. — Кожата изскърцва под задника на Шарлът. — Казах ви, мацки, че не трябваше да се хвърляме в този смъртоносен капан.
Влакът надува свирка.
— Може би не я палиш както трябва. — Мадлин се протяга напред и сама завърта ключа, но колата отново издава все същия виещ звук. Светлините на таблото дори не примигват.
Влакът се приближава.
— Може пък да ни види и да натисне спирачките — казвам аз, гласът ми потреперва и аз усещам прилив на адреналин.
— Влаковете не могат да спират! — Шарлът разкопчава предпазния си колан. — Затова се спускат тези бариери! — Тя натиска дръжката на вратата, но тя не подава. — Господи! Отключи я, Сътън!