Клубът на анонимните шопинг маниачки
- Автор: Харбисън Бет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Стоилова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Клубът на анонимните шопинг маниачки». Краткое содержание книги:
— Да, онзи негодник. — Мразеше подобни хора. В училище се бе сблъсквала със стотици като тях. — И какво?
— Ами… — Гласът му беше напрегнат. — Имам подозрение, че е пуснал името ми в бюлетина на клуба като транссексуален.
— О, не. — Задник. Отвратителен задник. Гадняри като Дуайт се възползваха от момчета като Стив, за да се чувстват по-горди с неоспоримата си мъжественост. С удоволствие би поговорила с копелето лично. Вероятно беше един от онези, които обичат да бъдат нашляпани, задето са били непослушни.
Но Стив не беше свършил.
— Доста се потруди за излизането на бюлетина днес. Това означава, че ще бъда затрупан от вулгарни електронни писма, а той ще има грижата да прави изявление всеки път, когато се получи нещо.
Бедничкият. Искаше й се да му каже да събере достатъчно кураж и да срита негодника в задника, но бе гледала достатъчно новини, в които се говореше за хора, стигнали до фаталния си край поради подобен съвет, даден от такива като нея. Стив й се струваше свестен човек, но й беше невъзможно да подмине съмнението, че вероятно съществува основателна причина да търси разтуха от секстелефон, вместо да се обади на някой приятел.
— Трябва да уведомиш шефа си.
— Ако го направя, ще привлека вниманието към факта, че фигурирам в пощенския списък. Ами ако не ми повярва, че зад всичко стои Дуайт? Няма как да го докажа.
— Така е, но ако действително си в тези списъци и за теб пристигат съмнителни писма, това така или иначе ще стигне до него. Не мислиш ли, че ще е по-добре да го научи от теб?
Последва мълчание. Сандра си помисли, че е много по-наясно от него колко ще му струват тези няколко секунди тишина. Но влизането в личен контакт с клиента противоречеше на правилата, въпреки че го правеше понякога, за да му спести пари. Все пак се страхуваше да не я хванат, което със сигурност би й докарало неприятности.
— Може да не ми повярва.
— Но може и да повярва, особено ако го чуе от теб. Помисли си. Ако имаш намерение да скриеш нещо такова, би ли се опитвал да привлечеш вниманието му?
Отново тишина.
— Стив?
— Сигурно си права…
— И той ще си помисли същото.
— Не знам, Пени. Не е толкова умен.
Тя въздъхна. Този мъж работеше в офис, пълен с хора като Дуайт. Същинско начално училище.
Подобни взаимоотношения бяха основната причина, принудила я да се захване с това, което правеше в момента, вместо, както всички останали работни плъхове, да заема почтено работно място в Белтуей.
— Стив, мислил ли си някога да смениш работата си?
Пак това мълчание.
— Хрумвало ми е.
— Може би трябва да го обмислиш по-обстойно. Няма никаква причина да търпиш това. Работиш за компютърна компания, нали?
— Инсталираме компютърни мрежи и база данни предимно за големи и средни търговски компании.
Сандра нямаше понятие какво точно представлява това, но знаеше, че е свързано с новите технологии.
— В такъв случай съм сигурна, че уменията ти са доста търсени. Особено в нашия град. — Вече бе установила, че живеят на едно и също място, въпреки че никога не му го бе казвала. — Започни да излизаш и се запознай с хора, които биха могли да ти предложат нещо по-подходящо.
— Аз не излизам много.
— А би трябвало — заяви категорично, давайки си сметка колко е лицемерна. — Много е важно. Не бива да се държиш за нещо, с което не би могъл да се справиш. Новите контакти са от изключително значение.
За някои. За други, като нея самата, най-важното беше да си стои вкъщи. Дори да не се занимава с това, сигурно щеше да си потърси работа, която не изисква прекалено много социални контакти. Просто така беше устроена. Винаги се учудваше, когато родителите й казваха, че като малка е била прекалено открита и общителна, защото, щом тръгна в първи клас — един от най-ранните й спомени, желаеше единствено да си остане у дома и да се скрие от другите деца. Предпочиташе да чете, вместо да играе на двора.
Всъщност тогава по-скоро би дъвкала станиол, отколкото да тича с връстниците си, което я навеждаше на мисълта, че проблемът не е бил в нежеланието й да общува, а в страха й да не стане обект на подигравки.
Сандра не си спомняше период от живота си, в който да не се е притеснявала в компанията на други хора. Дали това се дължеше на страничните подмятания към дебеланата — една от множеството не по-малко обидни квалификации от страна на съучениците й в училище, или пък на вътрешния й диалог — не толкова груб, но почти толкова остър в моментите, прекарани със семейството й? Не можеше да определи.