Стъклени къщи

— Какво има там? — Не изчака отговора, а просто отвори вратата на килера. Клеър трепна и затаи дъх. — Винаги ли оставяте да свети тук?

— Бях отишла за сладко, когато звъннахте, сър, вероятно съм забравила да изгася — каза Ева. Звучеше притеснена. Съжалявам.

Цък. Лампата в килера изгасна и вече никаква светлина не проникваше през пролуките. Клеър едва се сдържа да не ахне. Не мърдай. Не мърдай. Усещаше, че той, който и да е, стоеше в тъмното, гледаше и се ослушваше.

Най-накрая го чу да казва:

— Обадете се в полицейския участък, ако видите това момиче. Забъркала се е в някакви неприятности. Трябва да й помогнем да се оправи.

— Да, сър — каза Ева и вратата на килера се затвори. Разговорът се чуваше все по-отдалече и затихваше все повече и повече, докато накрая съвсем заглъхна.

Клеър светна фенерчето, покри го с ръка и го насочи към ъгъла — промъкна се съвсем мъничко светлина, но достатъчно, за да я убеди, че там няма някое злобно зомби, което я дебне в мрака. И след това зачака. Стори й се, че мина много време, преди да чуе две резки почуквания на преградата. Тя се отвори и в стаята нахлу ярка изкуствена светлина. Белият фон дьо тен на Ева и черната очна линия я правеха още по-страшна от преди.

— Всичко е наред — каза тя и помогна на Клеър да излезе от тайната стая. — Отиде си.

— О, по дяволите, нищо не е наред, — каза Шейн зад нея. Той бе кръстосал ръце на гърдите си и намръщено се люшкаше напред-назад. — Тези идиоти имат снимката й. Те я търсят. Какви си ги забъркала, Клеър? Наръгала си с нож кмета или какво?

— Нищо! — изломоти тя. — Аз… аз не знам защо… може би просто се тревожат, защото ме нямаше в общежитието снощи.

— Разтревожени? — горчиво се засмя Шейн. — Да бе, сигурно. Тревожат се за теб. Точно така. Трябва да го обсъдя с Майкъл. Ако възнамеряват да претърсят града за теб, или е твърде опасно да останеш в Морганвил, или трябва да ти осигурим защита, и то бързо.

Той го каза по същия начин като Ева.

— Но, може би полицията…?

— Това беше полицията — каза Ева. — Казах ти. Те управляват града. Тия типове работят за вампирите, те самите не са вампири, но са достатъчно страшни и без зъбите. Виж, можеш ли да се обадиш на родителите си? Накарай ги да те вземат от колежа и да те приберат вкъщи.

Да бе. Това би било най-лесното на света, само че би означавало провал, а те няма да повярват нито дума от тия приказки, никога, и ако тя се опиташе да обясни, щеше да свърши натъпкана с лекарства и на лечение за останалата част от живота си. И каквато и да било възможност — и най-малката дори — да влезе в Йейл или Масачузетския технически институт или пък този на Калифорния, щеше да се изпари напълно. Предполагаше, че е тъпо да мисли за нещата по този начин, но те имаха значение за нея.

Вампири? Те нямаха такова значение.

— Но… аз не съм направила нищо! — каза тя и погледна към Шейн, след това към Ева и после пак към Шейн. — Защо ме търсят, след като не съм направила нищо?