Юлиан [bg]

Всички пътешественици са единодушни, че Мацелум е едно от най-хубавите места на този свят. Но аз и до ден-днешен го ненавиждам. Мацелум не е град, а императорски дворец, първоначално използуван от някогашните кападокийски владетели като ловна хижа. Константин я разширил така, че сега представлява съвкупност от множество сгради, разположени сред усамотена гора в подножието на връх Аргеус, на около четиристотин мили югоизточно от Константинопол. Когато Констанций наследи принципата, той получи ловната хижа заедно с някои други имоти в околността; фактически доходите на семейството ни идват почти изцяло от кападокийските императорски земи.

Тази вечер, когато разказвах на Приск за онези години, той рече, че съм имал завидно детство. „В края на краищата, живял си в дворец, с парк, бани, водоскоци, отделен параклис — закачи ме той. — Сред най-хубавата област за лов, без да имаш да вършиш нещо друго, освен да четеш. Водил си великолепен живот.“ Не, това не беше великолепен живот. Все едно че бяхме заложници в персийски затвор. Нямаше с кого да размениш дума освен с няколко учители от Цезарея, която е наблизо. Никой от тях не се задържа дълго поради Гал — той не можеше да се сдържи да не ги тормози. По се разбираше с войниците, които ни пазеха, и особено с младите офицери. Когато Гал искаше да спечели някого, той знаеше как да се хареса и скоро те почнаха да го обучават да се бие с меч и копие, щит и брадва. Гал беше роден атлет и имаше дарба да борави с оръжие. Щеше ми се и аз да се упражнявам заедно с него, но той предпочиташе да ме държи настрана от военните си другари. „Ти си чети книгите — казваше той остро. Аз ще бъда военачалник.“ И така, аз продължих да чета.

Формално бяхме поверени на владиката Георгий, митрополит на Кападокия. Той живееше в Цезарея и поне веднъж в месеца ни навестяваше. Именно той настоя образованието ни да бъде изцяло галилеянско.

— Няма защо да не станеш духовник — каза ми той, като ме посочи с дългия си пръст. Владиката беше нисък, слаб човечец, чието изпито лице като че ли винаги се нуждаеше от бръснач.

И докато аз почтително се мъчех да намеря доводи защо не трябва да стана духовник, Гал се усмихна мило и рече:

— Юлиан мечтае да стане духовник, отче. Само за това мисли. Нищо друго не прави, само чете.

— Но аз чета философия… — започнах аз.

— Всички четем философия, разбира се. Но след това стигаме до разказа за Христа, което е начало и край на познанието. Уверен съм, че вашият покоен братовчед и мой стар приятел, владиката Евсебий, ви е подготвил добре. Той много липсва на тези от нас, които са истински християни. — Владиката Георгий започна да се разхожда нагоре-надолу из стаята и да прищраква с пръстите си — типичен негов навик. Гал ми се захили, доволен, че ме е поставил в безизходно положение.