Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената
- Автор: Саэнс Бенджамин Алире
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Deja Book
- ISBN: 978-954-28-2331-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената». Краткое содержание книги:
— В сънищата си винаги ли си изгубен?
— В повечето от случаите — да.
— И винаги ли се опитваш да намериш мен?
— Мисля, че в повечето случаи се опитвам да намеря себе си, тате. — Беше странно да говоря с него за нещо реално. Но в същото време това ме плашеше. Исках да продължа да говоря, но не знаех точно как да кажа онова, което таях в себе си. Сведох поглед към пода. После вдигнах очи към татко и свих рамене, все едно казвах: Не е кой знае какво.
— Съжалявам — каза. — Съжалявам, че съм толкова далече.
— Всичко е наред — отвърнах.
— Не — възрази той. — Не, не е. — Мисля, че се канеше да каже нещо друго, но размисли. Обърна се и излезе от стаята.
Продължих да се взирам в пода. А после отново чух гласа на татко:
— Аз също имам лоши сънища, Ари.
Искаше ми се да го попитам дали те се отнасят за войната или за брат ми, дали се събужда уплашен като мен.
Но само му се усмихнах. Той ми бе разкрил нещо за себе си.
Бях щастлив.
Три
Позволиха ми да гледам телевизия, но открих нещо за себе си: всъщност не обичах телевизия. Изобщо не ми харесваше. Изключих телевизора и се улових, че наблюдавам майка ми, докато седеше на кухненската маса и преглеждаше някои от старите си планове за уроци.
— Мамо?
Тя вдигна поглед към мен. Опитах се да си я представя, застанала пред класа си. Какво ли си мислеха за нея учениците? Как гледаха на нея? Дали я харесваха? Или я мразеха? Или я уважаваха? Знаеха ли, че е нечия майка? А дали това имаше значение за тях?
— Какво си мислиш?
— Харесва ли ти да преподаваш?
— Да — каза тя.
— Дори когато на учениците ти не им пука?
— Ще ти издам една тайна. Аз не нося отговорност за това дали на учениците ми им пука, или не. Това трябва да е тяхна грижа — не моя.
— И в какво положение те поставя това?
— Независимо от всичко, Ари, моята работа е да проявявам загриженост.
— Дори когато тях не ги е грижа?
— Дори когато тях не ги е грижа.
— Независимо от всичко?
— Независимо от всичко.
— Дори ако преподаваш на хлапета като мен, които мислят, че животът е скучен?
— Така стоят нещата, когато си на петнайсет.
— Просто един етап — казах.
— Просто един етап. — Тя се засмя.
— Харесваш ли петнайсетгодишните?
— Какво ме питаш: дали харесвам теб, или дали харесвам учениците си?
— И двете, предполагам.
— Обожавам те, Ари, знаеш, че те обожавам.
— Да, но обожаваш и учениците си.
— Ревнуваш ли?
— Мога ли да изляза? — Бях умел в избягването на въпроси — като нея.
— Можеш да излезеш утре.
— Мисля, че се държиш като фашист.
— Това е сериозна дума, Ари.
— Благодарение на теб зная всичко за различните форми на управление. Мусолини е бил фашист. Франко е бил фашист. А татко казва, че Рейгън е фашист.
— Не приемай шегите на баща си твърде буквално, Ари. Той иска само да каже, че според него президентът Рейгън е прекалено властен.
— Зная какво иска да каже, мамо. Точно както ти знаеш какво искам да кажа.
— Е, хубаво е да знам, че смяташ майка си за нещо повече от форма на управление.
— Донякъде си такава — казах.
— Схващам какво имаш предвид, Ари. И все пак няма да излезеш навън.
Понякога ми се искаше да събера кураж и да се разбунтувам срещу правилата на мама.
— Просто искам да изляза оттук. Ще ми се пръсне черепът от скука.
Тя се изправи. Положи длани върху лицето ми.
— Hijo de mi vida11 — каза, — съжалявам, задето мислиш, че съм твърде строга към теб. Но си имам причини. Когато станеш по-голям…
— Вечно това повтаряш. На петнайсет съм. На колко трябва да стана? Колко голям, мамо, преди да сметнеш, че съм достатъчно умен да схвана? Не съм малко момче.
Тя взе ръката ми и я целуна.
— За мен си — прошепна. По бузите ѝ се стичаха сълзи. Имаше нещо, което не проумявах. Първо Данте. После аз. А сега мама. Сълзи навсякъде, да му се не види. Може би сълзите бяха нещо заразно. Като грипа.
— Всичко е наред, мамо — прошепнах. Усмихнах ѝ се. Надявах се на обяснение за сълзите ѝ, но щеше да ми се наложи да се потрудя, за да го получа. — Добре ли си? — попитах.
— Да — каза тя, — добре съм.
— Не мисля, че си.
— Полагам усилия да не се тревожа за теб.
— Защо се тревожиш? Аз просто имах грип.
— Нямам това предвид.
— А какво?
— Какво правиш, когато излизаш от къщи?
— Разни неща.
— Нямаш никакви приятели. — Тя понечи да закрие устата си с длан, после се спря.
Щеше ми се да я намразя за това обвинение.
— Не искам никакви.
Тя ме погледна така, сякаш съм непознат.
— И как мога да имам приятели, ако не ме пускаш да изляза?
Тя ми отправи един от онези нейни погледи.
11
В случая: дете мое, сине мой, любов моя (исп.) — Б.пр.