Брат по съдба
- Автор: Северин Тим
- Серия: Викинг #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА — СОФТ ЕНД ПАБЛИШИНГ
- ISBN: 978–954–649–958–5
- Переводчик: Елисавета Маринкева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Брат по съдба». Краткое содержание книги:
Трилогията «Викинг» е първата художествена творба на изтъкнатия автор. Тим Северин е носител на златен медал от Кралското географско общество и на наградата «Ливингстън» от Кралското шотландско географско общество. През 1966 г. той получава докторска степен от колежа «Тринити» в Дъблин, Ирландия, където живее и преподава и до днес.
«Брат по съдба» е втората част от дебютната художествена творба на Северин.
Лондон 1019: минали са няколко месеца от бягството на Торгилс от ноктите на ирландската католическа църква. Едва 19-годишен, той е въвлечен в опасна връзка с Елфгифу — съпругата на Кнут, най-могъщият владетел на Севера. Страстта между любовниците, събрани от съдбата в ложето на греха, ще отприщи жестоки последици. Торгилс отново е принуден да бяга. В мрачните води на ледените морета, преследван от сянката на вината, той среща Гретир — друг беглец от закона. Необичайната дружба между тези двама странни спътници ще ги отведе до много приключения и ще подложи на изпитание вярата на Торгилс…
С «Брат по съдба» омагьосващото пътешествие назад във времето продължава. Романът ще ви отведе в един свят на красота и жестокост, където героите на севера кръстосват моретата в търсене на съкровища и слава.
На празното пространство между масите изскочиха двама жонгльори и започнаха да подхвърлят палки и топки, и да правят салта. Изпълнението им беше вяло; последваха подсвирквания и груби коментари и жонгльорите си тръгнаха малко обидени. Публиката живна, когато излезе следващият номер — трупа дресирани кучета. Бяха облечени в разноцветни жакети и с натруфени каишки, и бяха обучени да подскачат в такт, да падат на земята и се претърколват, да вървят на два крака, да прескачат през обръчи и над пръчка. Публиката крещеше одобрително с издигането на пръчката и мяташе за награда парчета месо. После дойде редът на местния скоп, саксонската версия на викингския скалд. Неговото задължение бе да декламира поеми, величаещи господаря му и да съчини стихотворение в чест на главния гост. Не останах особено впечатлен, бардът мънкаше под носа си, а римите му ми се сториха изтъркани. Подозирам, че имаше готови рими, които само нагласяше, според съответния гост и добавяше името. Когато и той свърши, настъпи неловка тишина.
— Къде е странстващият певец? — извика елдорменът. Видях как домакинът, който ми се стори доста посърнал, забърза към високата маса и каза нещо на господаря си.
— Сигурно не се е явил — завалено каза съседът ми. Сайдерът го правеше ту свадлив, ту общителен. — Вече не може да се разчита на него. Покрай махмурлука забравя накъде е тръгнал.
Домакинът отиде при малката тълпа зяпачи в дъното на залата, повечето жени от кухнята, хвана едно момиче за китката и се опита да го изведе напред. Тя за миг се опъна, после, когато измъкнаха отнякъде арфа, махна на един седнал на далечната маса младеж и той скочи на крака. Слуга вече бе сложил два стола в средата на залата и двамата — личеше, че са брат и сестра — излязоха, поклониха се на елдормена и седнаха. Момчето извади от туниката си свирка от рог и изсвири няколко пробни ноти. Сестра му започна да настройва арфата си. Беше различна от тези, които познавах от Ирландия. Ирландските са с двадесет или повече бронзови струни, докато тази на момичето беше по-лека, по-малка и само с десетина струни от черва.
По-простият инструмент подхождаше на гласа на момичето — чист, необучен и ясен. Под акомпанимента на брат си изпя няколко песни, за любов, война и пътешествия, простички, но завладяващи, Елдорменът и гостите му слушаха почти внимателно, от което аз си направих извода, че местните музиканти са се представили добре.
След тях започнаха танците. Към младежа със свирката се присъединиха други музиканти със свирки, дрънкалки и тамбури. Гостите наставаха от пейките си. Решени да се забавляват, мъжете приканваха жени от тълпата на наблюдателите; музиката стана повесела и жива, и всички започнаха да пляскат и пригласят. Височайшите гости не танцуваха, разбира се, само гледаха. Видях, че стъпките не са сложни, няколко напред, няколко назад и кръг встрани. Реших да се пробвам, за да избягам от пияния си съсед, който бе започнал тежко да клюма на рамото ми. Сред редицата жени и момичета, които идваха срещу ми, засякох арфистката. Носеше ръждивочервен корсет и пола в контрастно кафяво, които подчертаваха фигурата ѝ; с късо подстриганата си кестенява коса и напръскана с лунички кожа, тя бе олицетворение на свежа селска девойка. Всеки път, когато се разминехме, лекичко стисваше ръката ми. Музиката постепенно стана по-бърза, нашето темпо също, докато накрая останахме без дъх.
Музиката се извиси до кресчендо и внезапно замря. Танцьорите със смях и залитане се заковаха на място и ето че пред мен се озова арфистката, триумфираща с успеха си от вечерта. Аз леко опиянен, протегнах ръка, придърпах я в прегръдките си и я целунах. Миг по-късно се разнесе трясък, какъвто малцина в залата изобщо бяха чували — от строшено скъпо стъкло. Надигнах глава и видях изправената Елфгифу. Беше метнала стакана си по масата. Под изумените погледи на чичо си и гостите, тя изхвърча от залата с гневно вдигната глава.
Все още залитайки пиянски, ме налегна тъга. Бях обидил жената, която обожавах.
— Войната, ловът и любовта носят и сладост, и мъка — подхвърли ми на другата сутрин поредната си поговорка Едгар. Готвехме се да отидем при птиците и да нахраним соколите.