Брат по съдба
- Автор: Северин Тим
- Серия: Викинг #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА — СОФТ ЕНД ПАБЛИШИНГ
- ISBN: 978–954–649–958–5
- Переводчик: Елисавета Маринкева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Брат по съдба». Краткое содержание книги:
Трилогията «Викинг» е първата художествена творба на изтъкнатия автор. Тим Северин е носител на златен медал от Кралското географско общество и на наградата «Ливингстън» от Кралското шотландско географско общество. През 1966 г. той получава докторска степен от колежа «Тринити» в Дъблин, Ирландия, където живее и преподава и до днес.
«Брат по съдба» е втората част от дебютната художествена творба на Северин.
Лондон 1019: минали са няколко месеца от бягството на Торгилс от ноктите на ирландската католическа църква. Едва 19-годишен, той е въвлечен в опасна връзка с Елфгифу — съпругата на Кнут, най-могъщият владетел на Севера. Страстта между любовниците, събрани от съдбата в ложето на греха, ще отприщи жестоки последици. Торгилс отново е принуден да бяга. В мрачните води на ледените морета, преследван от сянката на вината, той среща Гретир — друг беглец от закона. Необичайната дружба между тези двама странни спътници ще ги отведе до много приключения и ще подложи на изпитание вярата на Торгилс…
С «Брат по съдба» омагьосващото пътешествие назад във времето продължава. Романът ще ви отведе в един свят на красота и жестокост, където героите на севера кръстосват моретата в търсене на съкровища и слава.
Едва се бе разсъмнало, но той вече бе облечен в дрехи, които не бях виждал преди — зелени от главата до петите. С мъка се измъкнах изпод одеялото.
— Дръж — каза и ми хвърли туника, легинси и наметало с мека качулка, все зелени.
Озадачен се облякох и го последвах в хладното утро. Едгар пробваше един ловен лък, опъваше и пак го отпускаше. Лъкът също беше зелен.
— Да изведа ли кучетата? — попитах.
— Не, не днес. Ще вземем само едно.
Не казах нищо, макар и да се зачудих, какъв е смисълът да имаш цяла глутница кучета, да ги храниш, чистиш и обучаваш, а после да не ги вземеш на лов.
Едгар отгатна мислите ми.
— Ловът с кучета е игра за кралете, развлечение. Днес ще ловуваме за храна, не за удоволствие. А и това, което правим, е много по-деликатно и трудно. Затова слушай какво ти се казва и внимателно следвай нарежданията ми. А! Ето ги и тях — каза и погледна към бурга.
Към нас яздеха трима облечени в зелено конници. Единият не разпознах, но ми заприлича на слуга. За моя изненада, другите двама бяха хускарлите, които ни придружаваха от Лондон — Едноръкия и Дървения крак. Едгар ми каза, че се казват Гисли и Кяртан. И двамата изглеждаха в превъзходно настроение.
— Чудесен ден за лов! — весело се провикна Кяртан, Едноръкия. — Всичко ли е готово, Едгар? — И двамата явно бяха добри познати с кралския ловджия.
— Остава само да доведа Кабал — отговори Едгар и забърза към кучкарника. Върна се с едно куче, което бях забелязал през злощастните си дни в кучкарника, защото се различаваше от останалите, по-голямо, тъмнокафяво, с увиснала муцуна и прискърбен поглед. Не хапеше, не скимтеше и не бягаше в кръг като лудо; обикновено стоеше встрани и бе спокойно, тихо, чувствително създание. Даже малко го харесвах.
— Качвай се! — ми каза Едгар.
Аз го изгледах озадачено. Не виждах свободен кон.
— Тук, момче — повика ме Кяртан, наведе се от седлото и ми протегна здравата си ръка. Изглежда щяхме да яздим по двама. Едгар вече бе скочил на седлото зад слугата. Това му е хубавото на лова, си помислих, докато някак се изкатерих зад хускарла и го хванах здраво през кръста — ловец, хускарл, слуга и бивш кучкар стават равни.
— Не си ли яздил така преди? — попита ме през рамо Кяртан. Очевидно с нетърпение очакваше предстоящия лов. Зачудих се как ще ловува с една ръка. Не можеше да опъва лък, а не носеше дори копие. Единственото му оръжие беше къс меч.
— Не, сър — отговорих. — Ловувал съм пеш, основно дребни животни, в гората. Но не и на кон.
— Е, почакай и ще видиш — каза Кяртан. — Днес ще ловуваме и на кон, и пеш. Едгар си знае работата, няма да се върнем с празни ръце. Само трябва да правим каквото ни каже, въпреки че не всичко опира до умение, а и до късмет. Елените сега тъкмо се угояват. Вкусно месо. — Тихо си затананика.
Навлязохме в гората, към едно място, където с Едгар наскоро бяхме забелязали следи на червен елен и стадо от четири-пет кошути. Кучето, което досега тичаше зад конете, започна да снове напред-назад и да души тревата.
— Страшно куче е Кабал — каза Кяртан. — Остарява и малко го въртят лапите, но е несравним в лова. И никога не се отказва. Смело сърце.
Поредният заслепен любител на кучета, си помислих, но все пак не можех да не се възхитя на вниманието, което старият Кабал отделяше на всяко храстче. От време на време се заковаваше на място и надигаше едра муцуна, опитвайки да улови и най-слабата миризма.
— Ето! — тихо каза Кяртан. Кучето беше свело нос много близо до земята и напредваше към гората, определено по дирите на дивеч. — Тих, както се полага — одобрително изръмжа Кяртан. Аз не оцених комплимента, затова той продължи: — Повечето кучета започват да лаят и вият, когато хванат дирята. Но не и старият Кабал. Обучен е да стои мирен, за да не подплаши плячката.
Намалили бяхме почти съвсем ход и аз забелязах, че ездачите внимават да вдигат колкото се може по-малко шум. Кяртан погледна към Едгар и когато той кимна, групата ни се закова на място. Слугата слезе от коня, пое каишката на Кабал и завърза кучето за една фиданка. Кабал все така мълчаливо се отпусна на тревата и положи глава на лапите си. Задачата му явно бе приключила.
Когато слугата се върна, се събрахме в малък кръг, за да чуем какво ще ни каже Едгар.
— Мисля, че ще открием елена право пред нас. Идваме откъм страната на вятъра, това е добре. Ти, Елфрик — обърна се шепнешком към слугата, — ще се качиш при Гисли. Торгилс остава при Кяртан, аз тръгвам пеш. Ще оставим третия кон тук.
По негов сигнал ние петимата и двата коня се придвижихме предпазливо напред. Навлизахме в една не толкова гъста част от гората. От дясно сред дърветата засякох движение и след миг видях малкото стадо — еленът и четирите кошути.