Кланът на вълчицата

Анаид нямаше температура и въпреки това се чувстваше много по-зле, отколкото когато бе прекарала пневмония и я бяха вкарали в болница заради конвулсиите. Цялото тяло я болеше, от корена на косите до ноктите на краката. Всичките й кости скърцаха, вътрешностите й се бунтуваха, усещаше силни бодежи в сухожилията, като от остър нож, мускулите й бяха изтръпнали, като обстрелвани с хиляди стрелички, беше отекла и кожата й се бе изпънала неимоверно, все едно всеки миг щеше да се пръсне по шевовете. Беше й невъзможно да затвори очи, да седи, да чете или… просто да се отдаде на размисъл.

Вече две седмици чувстваше, че гасне, и не ходеше на училище, макар и това последното да не беше от значение. Лекарят й беше казал да си почива и да не се тревожи за учението, а за причина на състоянието й бе изтъкнал една-единствена: разстроена е от случилото се с майка й. Анаид изпитваше срам. Всички предъвкваха историята с изчезването на Селене, говореха само как е избягала с някакъв мъж на име Макс и ако в началото Анаид упорито не вярваше, че майка й е способна на подобно предателство, то сега постепенно преосмисляше нещата. Осъзна, че бягството й вероятно е било извършено в момент на заслепение или в пристъп на умопомрачение, което впрочем бе напълно в неин стил, и отчете, че впоследствие се е върнала през нощта, за да си вземе нещата, да напише нови имейли, да изтрие телефонните си обаждания и да изпрати телеграмата и парите за нея. Бе уредила всички дългове и висящи въпроси, и то без да се осмели да застане открито пред нея, лице в лице. Отбягва я, за да не я погледне в очите. И за тази нейна страхливост, и за нейните лъжи й се искаше, би предпочела да я мрази, да я възненавиди дотолкова, че да я изтръгне от живота си, да я изреже като възпален апендикс. Би искала да е тук, пред нея, за да я осъди за егоизма й, за пълната липса на чувство за отговорност, за която и Деметер я бе упреквала. Същевременно знаеше, че се нуждае от нея. Била тя егоистка, амбициозна, безотговорна или смахната…