Анаид го препрочете безброй пъти, до втръсване. Значи беше истина. Макс съществуваше, беше човек от плът и кръв, любовник на майка й от града, някой, когото Селене предпочиташе пред нея. Прииска й се отново да набере телефона на Макс и да му остави съобщение на секретаря, да му изкрещи с пълен глас и да го помоли да й върне Селене, но нямаше смисъл. Селене го обичаше и в този момент вероятно двамата вече бяха далеч, много далеч оттук.
Леля Криселда, турила очилата си на носа, прочете телеграмата, невярваща на очите си, след което я засипа с въпроси за Макс, за майка й и за нейните безкрайни щуротии. Анаид обаче не отговаряше. Единственото, което искаше в момента, беше да остане насаме с мислите си и хубавичко да се наплаче.
След няколко часа Елена довтаса в къщата с плик с пари в ръката и заедно с банкнотите връчи на Криселда кратка бележка, написана на машина и подписана от Селене, в която тя молеше Елена да се погрижи за Анаид, с обещанието, че ще изпраща ежемесечно определена сума за издръжката й.
— Откъде е взела парите? — зачуди се Анаид на глас. — Всичките й спестовни книжки и кредитни карти бяха в дамската й чанта, лично проверих движенията по тях и установих, че не е теглила пари.
Изненадани, Елена и Криселда се втренчиха в Анаид.
— Нали каза, че нищо не е взела със себе си.
Анаид потвърди, че това бе видяла със собствените си очи в деня на бурята.
— Всичко си е тук — дрехите й, обувките, палтото, чантата.
Докато изричаше думите, смаяна установи, че на закачалката няма и следа от чантата на Селене, нито от палтото й.
— Но аз ги видях! Бяха тук, на закачалката! — упорстваше тя.
Елена и Криселда се спогледаха съучастнически.
— А за обувките? За тях какво казваше?
— Елате да видите. Всичко си е тук, недокоснато, дори куфарът…
При все това, когато се качиха по стълбите и отвориха гардероба на Селене, Анаид пребледня. Беше полупразен. От обувките й бяха останали само чифт стари прокъсани боти и мокасини с изтъркани подметки. Мястото, където си държеше куфара, сега бе празно, а от нощното шкафче бяха изчезнали книгата, която четеше преди заспиване, слънчевите й очила и фибите й за коса. Анаид предпазливо се запъти към банята. Не беше за вярване — и четката за зъби я нямаше! И шампоанът, и ръкавицата с естествени влакна от агаве, с която търкаше тялото си всяка сутрин.
Това обаче не беше нито най-изненадващото, нито най-любопитното от всичко, което се случи тази вечер. Когато Анаид пусна компютъра, за да покаже на Криселда и Елена съобщенията от електронната поща на майка си и да им докаже, че не се беше сбогувала с никого и дори не бе предупредила издателя си за заминаването, остана неприятно изненадана да установи, че и файловете в паметта не бяха същите като онзи ден. Имаше нови, различни имейли, с дата отпреди деня на изчезването й, в които Селене известяваше издателството за заминаването си, отменяше насрочени срещи и поети ангажименти и отказваше да участва и присъства на конференция, на конгрес за комиксите и на откриването на изложбена зала. Анаид ги сравни с разпечатката на имейлите, която бе направила лично преди три вечери. Бяха коренно различни. Нямаше и следа от писмата, разменени между майка й и запалената почитателка, която я бе засипала с похвали. Неизвестната, която се подписваше с инициала „С“.
