Часовникът на Пандора

На трийсетина седалки разстояние зад тях Кийт Ериксън подаде телефонната слушалка на жена си Лиза и прехапа устни. Децата бяха добре, а пък балдъза му прие спокойно новината, че ще пристигнат със закъснение. Сигурно ще изпуснат самолета от Ню Йорк за вкъщи.

Лиза поговори първо с двегодишния Джейсън, а после с петгодишния Томи. Третото им дете беше още бебе, но Лиза настоя да извикат и него на телефона, за да си погукат. Кийт си представи как балдъзата се пули с досада.

Дали ще успеят да настанят пътника с инфаркта в болница, та да си продължат полета? Цяла година уговаря Лиза, докато я придума да заминат на почивка без децата.

— Естествено, децата се нуждаят от майчини грижи, но аз пък се нуждая от любов! — убеждаваше я той.

— А защо чак в Европа? — възрази тя.

Помнеше много добре отговора си.

— За да не им се обаждаш всеки ден.

Но тя пак им се обаждаше всеки ден, сякаш обхваната от някаква мания за отмъщение. Още от самото начало пътешествието се оказа пълен провал. На летището в Де Мойн тя забави полета с безкрайна прощална сцена — обляна в сълзи, прегръщаше ту едното, ту другото дете, докато накрая ги разрева и тях. По целия път до Франкфурт не спря да се тюхка и вайка, а на летището се лепна за телефона и два часа чака майка й и децата да се върнат от обичайната си вечерна разходка. Ала най-ужасна бе реакцията й, като разбра, че самолетът ще закъснее. Той вече се плашеше от сълзливите й сцени, от мрачните й настроения и от яростното й негодувание, че я е откъснал от дома.

В продължение на две седмици, вместо да разглежда забележителности, тя непрекъснато сновеше и търсеше телефон да се обади на децата. Не я интересуваха нито исторически паметници, нито секс, камо ли пък той самият. Принудителната раздяла с децата заемаше изцяло мислите й. В хотелската стая в Париж му кресна, че го мрази, задето я накарал да ги изостави. „Ти си виновен за всичко! — викаше с подивял поглед и подскачаше около леглото. — Искаш да ми отнемеш децата! Нарочно си го намислил!“

Всъщност още в Де Мойн бе осъзнал, че реакциите й не са нормални. Инстинктивно усещаше, че й е нужна професионална помощ, но вкъщи странното й поведение все някак се търпеше.

Във Франкфурт той тихичко се измъкна от хотела, позвъни на един психиатър в Де Мойн и назначи преглед за следващата седмица. Докторът го изслуша внимателно и го предупреди, че не изключва възможността да се наложи хоспитализация.

Лиза най-сетне престана да гука на бебето, избърса сълзите от очите си и поиска да говори отново с Джейсън. Кийт Ериксън подпря брадичката си с ръка и се опита да не мисли за бързината, с която сателитният телефон гълта доларите му.