Часовникът на Пандора

Странната ситуация, в която се намираха, започваше силно да го тревожи. Барб, разбира се, вече сигурно бе в паника, да не говорим за Бренда — нали героичните й усилия да спаси Хелмс я изложиха пряко на заразата. Толкова ли беше страшен тоя вирус, та всички на земята се отнасяха с тях като с презрени парии? Или просто стадо бъзливи бюрократи се престараваха от страх пред нещо непознато?

Грип било. Що за грип ще накара британското правителство да откаже да приеме човек с инфаркт? Що за грип ще наложи цял самолет с пътници да бъде поставен под карантина?

Та ние всички сме изложени на заразата! — трепна Холанд. Неизвестната болест го плашеше. Тревожеше го и фактът, че още не знаят къде ще се приземят и дали някой въобще ще успее да реши проблема.

Излезе от тоалетната и тръгна по стълбите към долния салон. Чувстваше се отвратително. Разговорът с управата в Далас никак не го успокои, дори подсили опасенията му, че ще оставят екипажа да се оправя сам със ситуацията.

Подобни разсъждения са безполезни, укори се Холанд. Самолетът и екипажът са на „Куантъм“, „Куантъм“ носи отговорността, а пък вицепрезидентът бе съсипал кариерата на не един пилот, дръзнал да действа без благословията му. Просто нямат друг избор, освен да чакат по-нататъшни инструкции.

Следван от любопитните погледи на десетки пътници, Холанд тръгна към задната част на самолета, където бяха пренесли тялото на Ърнест Хелмс. Бренда Хопкинс се приближи към него с изтощен вид. Прегърна я и я поведе към разделителната завеса между туристическата и бизнес класата. Тя най-сетне отприщи чувствата си, опря глава на рамото му и тихичко заплака. Той се опита да забрави, че може да е заразна. Нуждаеше се от подкрепата му.

— Направих всичко по силите ми — изхлипа тя.

— Знам — прекъсна я нежно Холанд. — Гордея се с теб. А човекът сигурно щеше да оцелее, ако ни бяха разрешили да кацнем в Лондон.

Старшата стюардеса Барб Ролинс внезапно изникна отнякъде и попита има ли нещо ново. Преместиха се в кухничката на първа класа, Холанд дръпна завесите и ги запозна с положението — как евентуално пренасят заразна болест на борда и как три държави не желаят да ги допуснат на своя земя, затова са принудени да кръжат във въздуха.

— Искаш да кажеш, че всички тук сме заразени с някакъв страшен вирус? — ококори очи Барб. Нюйоркският й акцент беше по-силен от всякога.

Холанд протегна ръка, за да я успокои.

— Сигурно просто става дума за предпазни мерки, а ония долу се престарават. Но докато не се изяснят работите, не мога да кажа на пътниците нещо, което самият аз не знам със сигурност.

— Но всички питат какво става — продължи настойчиво Барб. — Нали им съобщи по уредбата, че чакаме разрешение за кацане. Повечето хора знаят, че това не отнема чак толкова време и че Франкфурт не е на морето. Досещат се, че нещо не е наред. Разбраха, че човекът с инфаркта вече е починал. Много от тях знаят също, че се е качил болен на самолета.