Обладаване
- Автор: Байетт Антония Сьюзен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обладаване». Краткое содержание книги:
Имаше моменти, когато Блекадър си позволяваше ясно да види, че ще приключи трудовия си живот, което ще рече целия си съзнателен живот, все с тази задача на ръце, че всичките му мисли ще са били мислите на друг човек, цялата му работа — работата на друг. А после си казваше, че може би това няма чак такова голямо значение. В края на краищата дори след толкова години Аш го омайваше до безпаметност. Подчинението му бе приятно, ако наистина бе в ролята на подчинен. Според него Мортимър Кропър се изживяваше като господар и собственик на Аш, ала той, Блекадър, разбираше нещата по-добре.
Веднъж видя по телевизията някакъв естествоизпитател и му се стори, че в него вижда себе си. Мъжът излизаше нощем с малко чувалче и събираше повърнатите от бухали сплъстени топчици несмилаема храна, слагаше им етикети, а после ги разчопляше с пинсета, измиваше ги в различни колби с почистващи течности, подреждаше и преподреждаше отделните хапки и парченца в сбития фъндък от кости, зъби и козина, изхвърлен от бухала, за да възстанови мъртвата мишка или слепок, които бяха тичали, бяха умрели и бяха преминали през хранопровода на бухала. Образът му достави някакво удоволствие и той за миг се замисли дали да не го превърне в стихотворение. Тогава откри, че заедно с него е вървял и Аш, но го е изпреварил. Беше описал археолог:
А след това Блекадър вече не можеше да реши дали е забелязал естествоизпитателя на екрана, защото съзнанието му е било просмукано от образа в стиховете на Аш, или е действало независимо.
Роланд изникна през задръстени от рафтове тунели в царството на Блекадър, окъпано в леденобяла светлина. Паола му се усмихна, а Блекадър се намръщи. Беше сив мъж, със сива кожа и стоманеносива коса, която носеше малко дълга от гордост, че все още е толкова гъста. Дрехите му — сако от туид и рипсен панталон — бяха достолепни, порядъчно протъркани и прашни като всичко останало тук долу. Усмивката му бе добра и иронична, когато се усмихваше, а това се случваше изключително рядко.
— Мисля, че открих нещо — каза Роланд.
— Най-вероятно ще се окаже, че вече е било открито най-малко двайсет пъти. Какво има?
— Отидох да прочета личния му Вико, а книгата все още е натъпкана с бележки, собственоръчно написани бележки, буквално ще се пръсне — има ги през страница. В Лондонската библиотека.
— Кропър вече е минал оттам със ситен гребен.
— Не мисля. Наистина не мисля така. Прахта се е слегнала в черни ленти по ръбовете, стига чак до края на листовете. Никой не е докосвал книгата от много, много отдавна. Може изобщо да не е пипана. Прочетох някои неща.
— Имаше ли полза?
— Да, голяма. Огромна.
Блекадър, който не искаше да проявява вълнение, започна да прихваща някакви листчета с кламери.
— По-добре да хвърля едно око — каза накрая. — По-добре сам да видя. Ще намина. Нали нищо не си закачал?
— Не, не. В никакъв случай. Тоест десетки листчета просто излетяха навън, когато отворихме книгата, но ги върнахме по местата им, така ми се струва.
— Направо не разбирам. Смятах Кропър за вездесъщ. Ти най-добре си трай, дума не обелвай, че току-виж всичко разпърхало крилца над Атлантика, докато Лондонската библиотека си сменя килимите и сглобява нова кафемашина, а Кропър ни праща поредната порция любезни и отзивчиво усмихнати съболезнователни факсове, да ни предложи достъп до колекцията „Стант“ и всевъзможно съдействие с микрофилми. Нали на никого не си казал?
— Само на библиотекаря.
— Ще взема да намина. Ще трябва да я караме с патриотизъм наместо със субсидии. Така че си затваряй устата.
— Едва ли ще…
— Доколкото познавам хората, не бих имал вяра на никого, зърне ли веднъж Кропър и чековата му книжка.
Блекадър вече навличаше балтона си родно производство, поошмулен и типично английски. Роланд напълно се беше отказал от идеята, и без това не особено реалистична, да обсъди с Блекадър откраднатите писма. Въпреки това го попита: