Във този тъмен кътпълзящият Нидхьог, с посипани със сажди люспи,гризе Великото дърво, тъкми гнездото си,увит във възлестия лабиринт, от който се изхранва. ВК
Р. Х. Аш, Рагнарьок III
На следващата сутрин Роланд отиде с колелото в Блумсбъри. Тръгна много рано, докато Вал още нанасяше работното си лице над истинското. Изтъкаваше нишка от опасни криволици, напредвайки през смрадливото 8-километрово черво на уличното движение по моста на Пътни, надолу покрай брега на реката, през площада пред парламента. Нямаше собствен кабинет в стария си колеж, а с негласно позволение обитаваше нечий чужд за малкото преподавателски часове, които взимаше на хонорар. Тук сред безлюдна тишина разопакова нещата си от кошницата на колелото и отиде в бокса, където грамадата на ксерокса се къташе сред нечистоплътни кухненски кърпи до изцапана с петна от чай мивка. Докато машината загряваше, под бумтенето и бръмченето на вентилацията извади двете си писма и ги препрочете още веднъж. Разпъна ги с лицевата страна надолу, за да ги зърне окото на черното стъкло, а ивиците зелена светлина се появиха и отминаха. След което машината изплю — още горещи и с мирис на химикали — спектрограми на написаното, обградени с черните ленти на отразеното празно място точно както оригиналите бяха поръбени с вековна прах. Като почтен човек отбеляза колко дължи, в тетрадката на отдела, оставена върху дъската за измитите прибори. Роланд Мичъл, 2 бр., 10 пенса. Но не беше почтен човек. Ето, сега притежаваше отлично копие и можеше незабелязано да пъхне писмата в книгата на Вико в Лондонската библиотека. Ала не искаше. Чувстваше, че му принадлежат. Винаги беше изпитвал леко презрение към хора, омагьосани от неща, които са били докосвани от велики писатели — инкрустирания бастун на Балзак, флажолета на Робърт Луис Стивънсън, испанския шал от черна дантела, който някога е носела Джордж Елиът. Мортимър Кропър имаше навика да вади големия златен часовник на Рандолф Хенри Аш от вътрешното си джобче и така да планира ангажиментите си. Ксерокопията на Роланд бяха по-чисти и по-четливи от избледнелите бакъреносиви букви на оригиналите; всъщност мастилото блестеше, черно и прясно, явно скоро бяха омастилявали валяците на машината. Но искаше оригиналите.
Когато библиотеката на д-р Уилямс отвори, той се представи и помоли да види ръкописа на монументалния дневник на Краб Робинсън. Беше посещавал библиотеката и преди, но се наложи да спомене името на Блекадър, за да им го припомни, макар че изобщо не възнамеряваше да показва на Блекадър какво е открил, поне засега, не преди да задоволи собственото си любопитство и да върне писмата на мястото им.
Започна да чете от 1856-а, годината, когато бяха излезли „Богове, хора и герои“, а неизтощимият Краб Робинсън ги бе изчел и коментирал.
4 ЮНИ
Прочетох няколко драматични стихотворения от новата книга на Рандолф Аш. Отбелязах в частност онези, вложени в устата на свети Августин, саксонския монах от IX в. Готшалк и „приспособенеца съсед“ от „Пътят на поклонника“. Също неподражаемото описание на Франц Месмер и младия Моцарт, които свирят на своите гласкорди в двореца на ерцхерцога във Виена, пълно със звуци и странни мелодии, отлично замислени и пресъздадени. Този Готшалк, предшественик на Лутер — дори дотам да се отрече от положените обети, — може да се разглежда с неговите непримирими провиденциалистки възгледи като отражение на някои по-късни евангелисти от нашето съвремие, а съседът приспособенец е може би сатира на такива като мен, които вярват, че християнството не се изразява в идолопоклонническото присъствие на божеството в къшей хляб, нито дори в петте постулата на метафизичната вяра. С обичайния си маниер Аш се отнася към приспособенеца — на чиято страна бихме могли да заподозрем, че лежат симпатиите му — с повече отявлена жлъч, отколкото излива срещу чудовищния си монах, в чиито безумни бълнувания личи известна неподправена възвишеност. Трудно е да реши човек къде му е мястото на Рандолф Аш. Страхувам се, че никога не ще стане популярен поет. Черната гора, която е обрисувал в „Готшалк“, е много хубава, но колцина читатели са подготвени да издържат теологическите му нападки, за да стигнат до нея? Той засуква и заплита мелодиката си с такава насилена рима и с такъв гъсталак от чудновати и зле обосновани аналогии, че е трудно да се улови какъв смисъл търси да постигне. Когато чета Аш, се сещам за младия Колридж, декламиращ с жар своята епиграма за Дън:
