Меч в бурята [bg]

— Как постъпихте с ранените бойци от нашето племе? — попита Планинския леърд.

— Лекуваме ги заедно със своите.

— Значи ще има мир — изрече дребосъкът.

— Ще положиш кръвна клетва пред друидите. След това можеш да си вървиш.

— Ще остана да помагам в грижите за ранените.

— Както желаеш.

Гайдарите още свиреха и натрапчиво печалната мелодия изпълваше душата на Кон с горест. Тази сутрин неговите бойци бяха бащи, братя, съпрузи и синове. А тази вечер имаше хиляди нови вдовици и сираци, мъката се стовари навсякъде из земите на риганте.

Видя Бран да говори с брат Слънцеднев и отиде да каже на друида за обещанието на Планинския леърд.

— Ще приемеш ли кръвна клетва от него? — попита накрая.

Брат Слънцеднев кимна, но каза:

— Той не е от най-почтените хора. Може и да погази клетвата.

— Ако постъпи така, ще го убия.

Умората го налегна внезапно и той пак плъзна поглед по долината. Имаше много запалени факли, няколко фенера бяха окачени на забити в земята копия. Забеляза Руатан, който още седеше неподвижно, опрял ръце на дръжката на меча, а брадичката си — на ръцете. Кон се усмихна и размаха ръка. Руатан не помръдваше и студ лъхна сърцето на Кон.

Втурна се колкото можеше по-бързо. Бран видя и го догони.

Кон падна на колене пред баща си. Мъртвите очи на Руатан бяха вторачени в далечината, лицето му бе застинало в щастлив покой. Още се чуваше мелодията на гайдите. Бран коленичи до брат си, по бузите му рукнаха сълзи.

Дълго не докоснаха покойника, само гледаха как залязващото слънце проблясва по посребрената коса и ярката ризница. Накрая Кон седна до баща си и го прегърна. Бран седна от другата страна и затвори очите на Руатан.

— Как ще продължим без тебе, Голям мъж? — прошепна Кон със свито гърло.

Погали косата на баща си.

Последните слънчеви лъчи за този ден позлатиха планините.

И гайдите млъкнаха.