Пророчицата от Кел
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчицата от Кел». Краткое содержание книги:
Единствено Пророчицата от Кел може да разкрие къде се намира това мистериозно място — ала тя е в състояние да стори това едва когато Гарион и Поулгара извършат предопределената им от пророчествата задача в пещерата на Пророците, разположена в сърцето на величествена планина…
Ала в този миг не съществуваше сила на земята, способна да накара дамите да се оттеглят от тронната зала.
Мандорален отново се обърна към сипещия хули и подигравателни забележки барон.
— Милорд — започна прочутият рицар с хладен тон, — намирам, че лицето ви прилича на маймунска муцуна, а тялото ви е уродливо. Вашата брада е истинска обида за всеки почтен човек. Тя ми прилича по-скоро на козина, покриваща задните части на улично псе, отколкото на украшение за лице на мъж. Възможно ли е преди време, отдавайки се на долен разврат, майка ви да е извършила плътски акт с някой разгонен пръч?
Баронът посивя от гняв, от устните му започнаха да се пръскат слюнки, а думите застинаха в гърлото му.
— Изглеждате разгневен, бароне — продължи Мандорален със същия измамно мек тон. — Или пък публичното разкритие за вашето непристойно зачатие лиши езика ви от способността да се движи? — Мандорален го огледа критично. — Като ви гледам, освен че сте възпитан крайно зле, вие очевидно сте долен страхливец, защото като един човек с капка благородна кръв във вените не би могъл да издържи обидите, които току-що отправих към вас, без да им отвърне. Ето защо, страхувам се, че ще се наложи да продължа с предизвикателствата си към вас. — Баронът на Воу Мандор свали ръкавицата си.
В целия цивилизован свят хвърлянето на ръкавица на пода пред някого е символ на официално предизвикателство. Ала по някаква случайност Мандорален не уцели пода. Младият благородник се олюля, правейки няколко крачки назад, след което започна да плюе кръв и зъби.
— Вие вече не сте младеж, господин Мандорален — изрева яростно той. — Твърде дълго използвахте съмнителната си репутация, за да избягвате битките. Мисля, че е настъпил часът, в който наистина ще бъдете проверен в открит двубой.
— Я! То можело да говори — изрече Мандорален с престорено учудване. — Пред очите ви става истинско чудо, дами и господа — виждате едно говорещо псе!
Целият кралски двор се разсмя.
— Хайде да идем в долния двор, повелителю на бълхите — продължи Мандорален. — Може би една среща със стар и уморен рицар като мен ще ти донесе наслада!
Следващите десет минути се сториха цяла вечност на младия нагъл барон. Вместо да го разсече на две още с първия удар, което без съмнение бе напълно във възможностите му, Мандорален просто си играеше с него, нанасяйки му множество леки, но болезнени и унизителни наранявания. Ала нито една от костите, които първият рицар строши, не беше жизненоважна, нито една от раните и контузиите не представляваше пряка опасност за живота на неговия противник, нито пък го осакатяваше. Младият барон се въртеше отчаяно на всички страни, опитвайки да се защити, а Мандорален с изкусно премерените си удари постепенно смъкваше бронята от тялото му парче по парче. Най-накрая, очевидно отегчен от безинтересната схватка, първият рицар на Арендия успя да строши и двата пищяла на младия си противник с един-единствен удар. Баронът нададе ужасяващ вик и се строполи на земята.
— Моля ви, милорд — порица го Мандорален. — Опитвайте се да контролирате болезнените си писъци. Нима искате вашият рев да притесни дамите? Стенете по-тихо и, моля ви, гледайте да се гърчите възможно най-малко. — После рицарят се обърна строго към притихналата, дори уплашена публика. — Още нещо! — продължи той. — Ако още някой споделя възгледите на този неразумен младеж, нека незабавно излезе напред, защото възнамерявам да прибера оръжието си в ножницата. Нямате представа колко досадно е човек непрекъснато да го изважда и прибира. — Мандорален се огледа. — Докъде бяхме стигнали, господа? Нека да подновим работата си, защото тази случка ме изнерви и скоро ще стана раздразнителен.
Независимо какви бяха възгледите им, рицарите на кралския двор решиха да ги запазят за себе си.
Се’Недра се изправи и застана сред тях.
— Рицарю мой — обърна се тя гордо към Мандорален, а в очите й припламнаха палави пламъчета. — Виждам, че силата ти не те е напуснала, въпреки че неумолимата старост се е вкопчила в крайниците ти и сняг е посипал черните ти къдрици.
— Старост ли! — възрази той.
— Само се шегувам, Мандорален — засмя се малката кралица. — Прибери меча! Никой не желае да играе с теб днес.
На другия ден се сбогуваха с Мандорален, Лелдорин и Релг, който възнамеряваше да се прибере в Марагор при Тайба и децата през Воу Мимбре.
— Мандорален — провикна се крал Анхег от коня си, докато се отдалечаваха от града. — Щом в родното ти място дойде зимата, ела във Вал Алорн. Ще извикаме Барак и ще идем на лов за глигани.
— Непременно, ваше величество — обеща Мандорален от назъбените кули на крепостта.