Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

Лито излезе от обхваналата го дълбока сънливост с онази мекота на прехода, която не позволяваше да се отдели едно състояние от друго. Всяко равнище на съзнанието преминаваше в идващото след него.

Знаеше добре къде се намира. Заля го вълна на съзидателна енергия, но до него достигна и друго послание — непоносимият спарен и лишен от кислород въздух във влагосъхраняващата палатка. Ако откажеше да се движи, щеше да остане уловен в безвременната паяжина, в безмерното сега, където всички събития съществуваха съвместно и едновременно. Изкушаваше го тази възможност. Виждаше Времето като общоприета практика, като съглашение, оформено от колективния разум на съзнанието. Времето и Пространството бяха категории, наложени на вселената от неговия Разум. Достатъчно бе само да се освободи от онова многообразие, където го примамваха визиите на прорицанието. Смелият избор би могъл да промени временните очертания на бъдещето.

Но каква смелост бе необходима точно в този момент?

Примамваше го и състоянието на дълбок унес. Чувстваше, че е пристигнал от алам алматал в действителния свят само за да разбере, че те са идентични. Искаше да задържи Рихани — магията на направеното откритие, но оцеляването го принуждаваше да взима решения. Непреклонната му жажда за живот изпрати необходимото послание.

Рязко се пресегна вдясно, където бе оставил пясъкоуплътнителя. Напипа го, обърна се по корем и проби сфинктера на палатката. Пясъчна вълна заля ръката му. Работеше ловко в тъмното, пришпорван от спарения въздух, пробивайки тунел под ъгъл със стръмно рамо. Измина цели шест дължини на тялото си, преди да изскочи сред свежестта и мрака. Когато се измъкна върху сгряното от лунната светлина наветрено лице на дълга змиевидна дюна, видя, че се намира на около една трета от разстоянието до върха й.

Над него беше Втората Луна. Движеше се бързо и скоро задмина дюната; звездите буквално наскачаха над главата му като светлеещи по безкрайна пътека камъни. Той потърси съзвездието Скитник, откри го и отправи поглед по посока на протегнатата си ръка до блестящия разкош на Фоум алХоут — полярната звезда на южния небосклон.

Ето я и твоята прокълната вселена! — помисли Лито.

Гледана отблизо, тя приличаше на обградилия го отвсякъде неспокоен пясъчен свят — място на промени и на единствени по рода си неща, струпани безразборно едно върху друго. При взор отдалеч обаче се виждаха само общите мотиви на схемата, което подмамваше човека да повярва в абсолютни мерки и понятия.

Мислейки в абсолютни категории, можем да изгубим пътя си.

Хрумването го накара да си спомни познатото предупреждение от едно стихче на свободните: „Който изгуби пътя си в Танзеруфт, губи и живота си.“ Общите мотиви могат, да го показват, но могат и да те вкарат в капан. Човек не трябва да забравя, че схемата им се променя.

Пое дълбоко дъх и се залови с необходимото. Плъзвайки се обратно в направения проход, той сви палатката, измъкна я и преопакова комплекта с принадлежности на свободен.