Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
В този момент чух нов изстрел. Още един танк пусна голям пламък от дулото си, седемдесеттонната грамада се люшна назад от отката, снарядът премина с писък над главите ни. Запълзях отново, сякаш плувах през прахоляка, като влачех Маршъл за яката. Нямах представа какво им бе наредил по радиото. Какви указания им беше дал. Сигурно им беше казал, че се е евакуирал. И да не обръщат внимание на хъмърите. Сигурно затова му бяха поискали потвърждение.
Може би им е било трудно да повярват, че хъмърите са били пожертвани.
Но бях сигурен, че каквото и да ставаше, вече нямаше шанс да прекратят огъня. Те просто не ни виждаха. Около нас се стелеше пелена от прах, а видимостта от един „Ейбрамс“ със затворени люкове и без това не е особено добра. Все едно да гледаш през пазарска торба с малък правоъгълен отвор, изрязан в дъното. Спрях, отупах се от праха, изкашлях се и погледнах напред. Бяхме се приближили до моя хъмър.
Видя ми се в изправност, стъпил на четирите си колела.
Беше невредим.
Засега.
Изправих се и пробягах оставащите три метра, като влачех Маршъл след себе си. Замъкнах го до предната дясна врата, отворих я и го натъпках вътре. После пропълзях през него и скочих зад волана. Ударих с юмрук големия червен бутон и двигателят запали. Включих на скорост и така дадох газ, че вратата се затръшна от ускорението. Включих фаровете, натиснах педала до пода и подкарах право към редицата танкове. Ако можеше сега да ме види, Съмър сигурно щеше да се гордее с мен. От танковете ме деляха около двеста метра. Сто. Избрах внимателно една пролука между два танка и профучах през нея със сто и двайсет километра в час.
Карах така около два километра, после леко отнех газта. След още километър спрях. Маршъл беше жив, но в безсъзнание. Кървеше обилно. Бях се прицелил доста добре. В рамото си имаше голяма огнестрелна рана с натрошени кости, разкъсани мускули и сухожилия, с входно и изходно отверстие. Имаше и рани от рухването на бараката. Кръвта му беше така измесена с циментов прах, че приличаше на пастет. Изправих го на седалката и го привързах с колана. После разпечатах аптечката, поставих антисептични компреси върху входното и изходното отверстие на рамото и му бих една доза морфин, като не забравих да поставя знак М на челото му със специално включения в комплекта химически молив. Така докторите щяха да знаят какво съм му бил и нямаше да превишат дозата.
След като свърших всичко това, слязох от хъмъра да се пораздвижа на чист въздух. Просто вървях безцелно, като през цялото време плюех и кашлях, и се опитвах да отупам мръсотията от дрехите си. Цялото ми тяло беше натъртено и ме болеше от нападалите отгоре ми парчета бетон. На три километра зад мен танковете продължаваха да стрелят. Сигурно чакаха заповед да прекратят огъня. Помислих си, че по-скоро щяха да свършат боеприпасите, отколкото да дочакат заповедта.
През целия път на връщане щедро се възползвах от удобствата на климатика „тип 2–60“. Горе-долу по средата на пътя Маршъл дойде на себе си. Видях как брадичката му се повдига от гръдния кош. Погледна напред, после настрани, към мен. Беше натъпкан с морфин и не можеше да си служи с дясната ръка, но аз си казах, че е по-добре да внимавам. Все още беше в състояние да дръпне волана с лявата и да изхвръкнем от пътя. Като нищо щяхме да настъпим някой неексплодирал снаряд. Или пък костенурка. Затова пуснах дясната си ръка от волана и го светнах с опакото между очите. На това му се казваше ръчна анестезия. Той заспа отново и не се събуди, докато не стигнахме в базата.
Откарах го направо в лазарета. От сестринската стая се обадих на Франц и поисках да му поставят охрана. Изчаках ги да пристигнат и обещах повишения и медали на всички, които допринесяха за неговото явяване жив пред съда. Специално ги инструктирах да го наблюдават да не направи опит за самоубийство. Оставих ги да си вършат работата и подкарах към кабинета на Франц. Дрехите ми бяха изпокъсани и набити с прах, а сигурно и лицето ми не изглеждаше особено добре, защото като ме видя, Франц се засмя.