Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
С кого разговаряше и каква команда потвърждаваше?
— Предай се, Маршъл! — извиках аз. — Колко по-дълбоко искаш да затънеш?
Класическа заплаха, използвана при преговори с терористи за оказване на психологически натиск. Само дето беше абсолютно безсмислена. Ако Маршъл ме застреляше, щеше да отиде в затвора за четиристотин години. Ако не ме застреляше, за триста. За него нямаше особена разлика. Всеки рационален човек би пренебрегнал подобен блъф.
И той го пренебрегна. Беше доста рационален. Пренебрегна заплахата и вместо да хвърли оръжието, стреля. Както бих направил и аз на негово място.
Теоретически това бе моментът, който бях очаквал. Стрелбата с тежкокалибрена пушка, която изисква физическо усилие, преди да бъде заредена отново, оставя стрелеца уязвим за известно време след натискането на спусъка. Сега беше мой ред да изляза иззад прикритието си и да отвърна на огъня. Но зашеметяващият ефект от изстрела на грамадното десеткалиброво дуло насреща ми ме забави с около половин секунда. Не бях ударен. Сачмите бяха останали в плътен сноп, насочен към предното колело на хъмъра. Чух как гумата се пръсна и предницата приклекна с около двайсет сантиметра на една страна в пясъка. Около мен се вдигна вихрушка от песъчинки и барутен дим. Когато погледнах към прозореца половин секунда по-късно, цевта на пушката се беше прибрала. Стрелях в горния перваз. Исках остър рикошет, който да го удари вертикално отгоре, най-добре в главата.
Не го улучих. Отвътре чух гласа му:
— Презареждам!
Сигурно лъжеше. Една „Итака МАГ–10“ събира три патрона. Докато той бе изстрелял само един. Сигурно ме чакаше да изляза от прикритието си и да го нападна. При което само да се усмихне и да ме пререже на две със следващия изстрел. Останах на мястото си. За разлика от него не ми се полагаше и презареждане. Бях изстрелял четири, оставаха ми единайсет.
И тогава отново чух радиостанцията. Кратко припукване, малко електростатичен шум, четири кратки срички: Разбрано, край. Изречени бързо и с лекота, като трела на пиано.
Маршъл стреля отново. Видях как голямата цев се появи в прозореца, последва нова мощна експлозия и задницата на хъмъра приклекна с една педя. Като голямо, ударено от куршум животно. Проснах се по лице в пръстта и погледнах отдолу. Той стреляше по гумите. Хъмърът може да се движи със спаднали гуми. Това е част от техническия замисъл. Но не и изобщо без гуми. А десеткалибровата „Итака“ не може просто така да спука гума. Тя направо я премахва. Откъсва я от джантата и я нацепва на ситни парченца, които се пръскат на пет метра наоколо.
Той искаше да извади своя хъмър от строя и да се опита да задигне моя.
Отново се изправих на колене, скрит зад предния капак. Сега бях в по-голяма безопасност отпреди. Голямата машина беше наклонена на една страна до земята и ми осигуряваше солидно метално прикритие. Притиснах се до предния калник, на една линия с блока на двигателя. Така между мен и пушката имаше триста килограма желязо. Замириса на дизел. Някъде имаше прекъсната тръбичка. Дизелът изтичаше бързо. Нямаше гуми, нито гориво в резервоара. Не можех и да напоя ризата си в дизел, да я запаля и да я хвърля в бараката. Нямах кибрит. Освен това дизелът не е така леснозапалим, както бензинът. Просто мазна течност. Трябва да се изпари и да е под високо налягане, за да експлодира. Затова и хъмърът е направен с дизелов двигател. За по-безопасно.
— Сега вече презареждам — обади се Маршъл.
Изчаках. Лъжеше ли, или казваше истината? Може би този път второто. Но това не ме интересуваше. Не бързах за никъде. Беше ми хрумнала по-добра идея. Пропълзях покрай кипнатия резервоар на хъмъра и спрях до задната броня. Надникнах и определих зрителния си ъгъл. На юг виждах своя хъмър. На север имах обзор почти до бараката, но не виждах самата нея. Между тези две точки имаше открито пространство, широко около двайсет и пет метра. Нещо като ничия земя. Маршъл трябваше да го пресече, за да се добере до хъмъра ми. Точно в обсега на моя огън. Сигурно щеше да тича заднишком и същевременно да стреля. Но оръжието му побираше само три патрона. Ако ги използваше пестеливо, това означаваше по един изстрел на всеки осем метра. Ако изгърмеше всички още в началото, докато стигнеше до колата, щеше да е напълно беззащитен. При всяко положение това щеше да е краят му. Имах единайсет патрона тип „Парабелум“, надеждно оръжие, и стоманената задна броня на хъмъра, на която да се подпра.