Обратими грешки

— Не разбирам тези неща, Мюриъл. Не поддържам пряка връзка с него.

— Но това ли искаш? Миналото, каквото е?

Лари дълбоко се замисли.

— Да ти кажа истината, Мюриъл, не знам какво точно искам. Но зная едно: не искам отново да мисля за самоубийство.

— Значи казваш „не“?

Той се подсмихна.

— Момчетата не могат да казват „не“.

— Това са само думи, Лари. — Тя отново погледна дланта си. Белият прах се бе полепил по изпъкналите места и линиите изпъкваха с особена яснота. Линията на живота и линията на любовта, така любими на всички хироманти, изглеждаха като реки върху карта. Тя вдигна поглед и намери на рамото му мястото, където ръката й бе оставила отпечатък.

Мисълта, че може да се противопостави, мина през главата на Лари като гола абстракция, без да остави следа. Излъчването на Мюриъл започваше да му действа. И както винаги, инициативата бе в нейните ръце. „Защо ми се обаждаш — изтъкнала бе тя, — ако искаш от мен да не предприемам нищо?“. Беше я довел тук. И сега тя правеше нещата максимално лесни. Малка и безстрашна, тя се изправи на пръсти, постави едната си ръка върху рамото му, сложи другата върху бузата му и го притегли надолу към себе си.

След това нещата се развиха с отчаянието и скоростта на поставена в клетка птица, подскачаща, за да полети. С всичкото безполезно пърхане с крила и блъскането в клетката. От горещината плътта й бе леко солена — вкус, който той асоциираше с този на кръвта. Сърцето му се блъскаше в гърдите и в резултат той приключи много по-бързо, отколкото му се бе искало. Неприятната изненада бе, че бяха оплескали всичко. Тя беше или в началото, или в края на цикъла си и бе пожелала да го направи в нея, сякаш изплашена, че ако му каже да вземе предпазни мерки, нещата ще се развалят.

Накрая тя се оказа отгоре и остана вкопчена в него така, сякаш той беше скала. Усещаше я да си почива и това му бе по-приятно дори от другото. Погали я с двете си ръце и споменът за тялото й се върна със сладка болка: издутините на прешлените по гърба й, ребрата, изпъкнали като клавиши на пиано, пищните извивки на дупето й, което той винаги бе смятал за най-привлекателната част от анатомията й. Откакто се бяха разделили, беше плакал само веднъж, когато дядо му, имигрантът майстор-колар, бе умрял на почти сто години. Лари често си спомняше с благодарност за него и мислеше колко по-тежък щеше да е животът за двайсет и трите деца и внуци на този човек, ако той не бе събрал куража да се пресели тук. Примерът за този така дълго продължил героизъм му пречеше да съжалява себе си в този момент. Спасението бе в хумора.