Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
— Не съм се задължавал, съгласих се, защото ми е все едно.
— Чудесно, чудесно, ни най-малко не възнамерявам да засягам самолюбието ви, но…
— Не е до самолюбието.
— Но спомнете си, че ви бяха събрани сто и двайсет талера за път, ще рече, взели сте пари.
— Нищо подобно — пламна Кирилов, — парите не бяха за това. Това не се плаща.
— Понякога се плаща.
— Пак вашите лъжи. Аз се обадих с писмо от Петербург, а в Петербург ви броих сто и двайсет талера на ръка… и те са изпратени — стига да не сте ги задържали вие.
— Добре, добре, нищо не оспорвам, пратени са. Главното е, че не се отмятате от предишното си намерение.
— Не се отмятам. Явите ли се и кажете ли — „време е“, — всичко ще изпълня. Какво, наближило ли е?
— Малко остава, дни… Но помнете, че писмото ще съчиняваме заедно, същата тази нощ.
— Денем, нощем, все там. Какво, вината за прокламациите ли ще трябва да поема?
— И още нещичко.
— Няма да поема всичко.
— Кое няма да поемете? — отново се сепна Пьотър Степанович.
— Което не пожелая; достатъчно. Не искам повече за това. Пьотър Степанович се овладя и смени темата.
— Друго, друго искам да ви питам — предупреди той, — ще дойдете ли довечера при нашите? Виргински има рожден ден, това е предлогът за сбирката.
— Не искам.
— Направете ми тая дребна услуга, елате. Трябва. Трябва да сме внушителни и с бройката, и с кройката… Вашата кройка, видът ви тоест… абе, с една дума, имате фатален вид.
— Намирате ли? — разсмя се Кирилов. — Добре, ще дойда; само че не заради „кройката“. Кога?
— О, по-раничко, в шест и половина, и знаете ли какво, влизате, сядате и може да не разговаряте с никого, колкото и хора да са. Само едно — не забравяйте да си вземете хартия и молив.
— Това пък защо?
— Не ви ли е все едно; лична моя молба. Не ви карам да говорите, от вас се иска само да седите, да слушате и от време на време уж да си вземате бележки; драскайте каквото ви дойде.
— Каква дивотия! Защо?
— Нали уж ви било все едно; нали казвате, че всичко ви било все едно.
— Не, кажете, защо?
— Ами защото оня член на организацията, ревизорът, се закисна в Москва, а пък вече подшушнах на този-онзи, че може би ще ни посети ревизор; тъй че ще ви вземат за ревизора и понеже сте тук от три седмици, още повече има да се чудят.
— Фокуси. Никакви ревизори няма в Москва.
— Добре де, няма, дявол да го вземе, вас какво ви е грижа и какво ви пречи? Нали сте член на организацията.
— Кажете, че съм ревизор; ще седя и ще мълча, а хартия и молив не искам.
— Ами защо?
— Не искам.
Пьотър Степанович се ядоса, дори прежълтя, но пак се овладя и си взе шапката.
— Онзи тук ли е? — попита той внезапно, снишавайки глас.
— Тука е.
— Това е хубаво. Скоро ще го изведа оттук, не се тревожете.
— Не се тревожа. Той само нощува тук. Бабата е в болницата, снаха й умря; от два дни съм самичък. Показах му място в оградата, дето тарабата се вади; промушва се, никой не го вижда.
— Скоро ще си го прибера.
— Казва, че имал много места за нощуване.
— Лъже, търсят го, а тук засега е спокойно. А вие нима водите разговори с него?
— Да, цяла нощ. Много ви ругае. Четох му Апокалипсиса, пихме чай; внимателно слушаше, дори много внимателно цялата нощ.
— Ох, дявол да го вземе, вие ще ми го направите християнин!
— Той и без това си е християнин. Не се безпокойте, ще заколи. Кого искате да заколите?
— Не, той не ми е за това; за друго ми трябва… А Шатов знае ли за Федка?
— Не говоря с Шатов и не го виждам.
— Някаква сръдня?
— Не, не сме сърдити, само се извръщаме. Твърде дълго лежахме един до друг в Америка.
— Сега ще намина и при него.
— Ваша работа.
— Оттам може пак да прескочим у вас, със Ставрогин, примерно към десет.
— Елате.
— Имам да говоря с него нещо важно… Вижте какво, що не ми я подарите вашата топка; за какво ви е сега, а? И аз за гимнастика. Ако искате, ще ви я платя.
— Вземете я тъй.
Пьотър Степанович сложи топката в задния си джоб.
— От мен не чакайте нищо срещу Ставрогин — измърмори подире му Кирилов, изпращайки госта. Онзи учудено го изгледа, но не отвърна.
Последните думи на Кирилов извънредно много смутиха Пьотър Степанович; но още преди да ги е осмислил, още по стълбата, която водеше към стаята на Шатов, се постара да преправи физиономията си и да смени недоволния си израз с гримаса на добродушие. Шатов си бе у дома и беше като че ли малко болнав, защото го завари в леглото, впрочем — неразсъблечен.