Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
— Трудно ли върви? Засече ли?
— Трудно ли? От леко по-леко. Ще ви кажа нещо смешно: първото, което ужасно действа, е мундирът. Няма по-силно нещо от мундира. Нарочно измислям разни чинове и длъжности: секретари, тайни съгледвачи, казначеи председатели, регистратори, че и помощници — много им допада и веднага се лепят. После иде другата сила, сантименталността, разбира се. Знаете ли какво, социализмът у нас се разпространява главно от сантименталност. Но тук почва лошото — ей тия подпоручици, дето почват да хапят; няма-няма, пък току се наденеш на някой такъв. После идат чистите мошеници, виж, те са сигурни хора и твърде удобни понякога, но с тях отива много време, непрестанен надзор се иска. И накрая — главната сила, циментът, който свързва всичко — срамът от собствено мнение. Това се казва сила! Не знам кой е, ама да го разцелуваш тоя, дето се е потрудил една-едничка собствена мисъл да не остане в главите им! За срам го имат.
— Че като е тъй, за какво са ви?
— Че как да не посегнеш, като се търкаля на пътя ти и зяпа всекиго в устата. Ама вие сериозно ли не вярвате, че успехът е възможен? Тъй е то, ама вярата си е вяра, но трябва и желание. Да, именно с такива успехът е възможен. Казвам ви, в огъня ще влезе, стига само да му подвикна, че не е достатъчно либерален. Глупаците ме упрекват, че уж съм премятал хората с разни централни комитети и „безброй разклонения“. Самият вие дори ме корихте веднъж, а какво толкова съм ги премятал; централният комитет е налице — аз и вие, а разклоненията — само да ги искате.
— И все такава сган, а?
— Материал. Ще потрябват и тия.
— Вие май все още разчитате на мен?
— Вие сте началникът, вие сте силата; аз съм от края, аз съм ви само секретар. Ще видите как ще седнем ние в лодката и — хайде, лодкарю, грабвай веслата, вдигай платната, а на кърмата — момата, самата Лизавета Николаевна… или как, дявол да го вземе, го пеят в оная песен там…
— Засечка! — разсмя се Ставрогин. — Не, драги, аз ще ви кажа нещо по-хубаво. Вие тука ми броите на пръсти силите, които образували кръжоците? Цялото това чиновничество, сантименталностите — всичко това е добро лепило, но има нещо още по-добро: подсторете четирима от членовете на кръжока да очистят петия, под претекст, че ще направи донос, и пролятата кръв тутакси ще ги върже като с клуп. Роби ще ви станат, няма да посмеят да гъкнат и да ви търсят отчети. Ха-ха-ха!
„Ти обаче… ти обаче ще ми платиш за тия думи — каза си наум Пьотър Степанович — и даже още тази вечер. — Твърде много си позволяваш ти.“
Тъй или почти тъй би трябвало да си помисли Пьотър Степанович. Впрочем вече наближаваха къщата на Виргински.
— Вие, разбира се, сте ме представили за някакъв член от странство, който е във връзка с Internationale, за ревизор? — попита внезапно Ставрогин.
— Не, не за ревизор; ревизор няма да сте вие; но вие сте член-управител от странство, комуто са известни най-важните тайни — това е ролята ви. Вие, разбира се, ще говорите, нали?
— Откъде го измислихте?
— Сега сте длъжен да говорите.
От учудване Ставрогин дори се спря насред улицата, недалеч от фенера. Пьотър Степанович дръзко и спокойно издържа погледа му. Ставрогин се изплю и продължи.
— А вие ще говорите ли? — попита той внезапно Пьотър Степанович.
— Не, аз ще ви слушам какво ще кажете.
— Дяволите да ви вземат! Впрочем вие наистина ми давате една идея!
— Каква? — сепна се Пьотър Степанович.
— Хубаво, аз ще кажа там нещо, но затова пък после ще ви натупам, хем както трябва ще ви натупам.
— Знаете ли, че впрочем одеве казах на Кармазинов, дето уж сте говорили, че заслужава да му теглят един бой, ама не така, за докачение на честта, а както се пердаши мужик, да боли.
— Че аз никога не съм казвал подобно нещо, ха-ха!
— Нищо. Se non e vero…220
— Благодаря ви, искрено съм ви благодарен.
— Знаете ли какво друго каза Кармазинов; че нашето учение всъщност е отрицание на честта и че най-лесно можело да увлечеш подире си руския човек чрез откритото право на безчестие.
— Чудесни думи! Златни думи! — провикна се Ставрогин. — Точно в центъра е улучил! Право на безчестие, а? Ами че те всички ще дойдат при нас, един няма да остане там! Я чувайте, Верховенски, вие да не би да сте от висшата полиция, а?
— Който държи в главата си такива въпроси, той не ги задава.
— Разбирам, но ние сме си свои.
— Не, засега не съм от висшата полиция. И достатъчно, вече стигнахме. Я сега си измислете физиономия, Ставрогин; аз винаги си измислям, като влизам при тях. Повече мрачност и толкоз, нищо повече не трябва; съвсем проста работа.
220
И да не е истина… (итал.)