Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
— Да не би да сте болен? — попита Пьотър Степанович.
— Не, не съм болен, но ме е страх, че тоя климат ще ме разболее — отвърна писателят с кресливия си глас, впрочем изговаряйки думите някак нежно и с едно мило дворянско фъфлене. — Още вчера ви очаквах.
— Тъй ли? Мигар съм обещавал?
— Не, но ръкописът ми е у вас. Не го ли… прочетохте ли го?
— Ръкопис ли? Какъв ръкопис? Кармазинов ужасно се изненада.
— Обаче ми го носите, нали? — разтревожи се той внезапно и дотам, че престана да яде и уплашено се загледа в Пьотър Степанович.
— А-а, онова ли, „Bonjour“ ли беше, как беше…
— „Merci“.
— Все тая. Аз пък съвсем забравих; и не съм го чел, не, нямах време. Не знам наистина, в джобовете го няма… трябва да е на масата ми у дома. Не бойте се, ще се намери.
— Не, не, най-добре още сега ще пратя някой у вас. Може да изчезне, може да го откраднат най-сетне.
— Притрябвало му е на някой! Ама какво се уплашихте толкова? Нали, както казва Юлия Михайлова, винаги си имате по няколко преписа — един в странство при нотариуса, друг в Петербург, трети в Москва, освен това в банката ли беше, не знам…
— Да, но Москва може да пламне и изгори, а с нея и ръкописът ми. Не, не, по-добре още сега ще пратя у вас.
— Чакайте, ето го! — измъкна Пьотър Степанович от задния си джоб цяла пачка пощенски листове за писма. — Поизмачкал се е малко, но нищо. Представяте ли си, както сте ми го дали тогава, така си е стоял в задния ми джоб при носната кърпа; забравил съм го.
Кармазинов с истински трепет пое ръкописа, внимателно го огледа, преброи страниците и почти благоговейно го постави върху специалната масичка до себе си — но тъй, че непрекъснато да му е под око.
— Вие, изглежда, не сте много по четенето? — изсъска той, не можа да се сдържи.
— Не особено.
— А пък колкото до руската белетристика — никак, тъй ли?
— Руската белетристика ли? Момент, май съм чел нещо… „По пътя“ ли беше… „Над пътя“ ли… или „Разпътица“… не, не помня. Отдавна беше, преди пет години. Нямам време.
Последва известно мълчание.
— Още с пристигането си уверих всички, че сте извънредно умен човек, и сега май всички са пощурели по вас.
— Благодаря ви — спокойно отвърна Пьотър Степанович. Донесоха закуската. Пьотър Степанович с изключителен апетит се нахвърли на котлетчето, моментално го излапа, изпи виното и изсърба кафето.
„Тоя простак — гледаше го замислено отстрани Кармазинов, дояждайки последното късче от порцията си и допивайки последната глътчица вино, — тоя простак вероятно вече е разбрал цялата язвителност на последната ми фраза… а пък ръкописа го е изгълтал, разбира се, на един дъх, но ми прави фасони. Но може пък и да не лъже, а да е съвсем искрено глупав. Впрочем гениалния човек аз го обичам малко глупав. Да не би пък наистина да е някой от гениите им, впрочем да върви по дяволите.“ Стана от дивана и взе да кръстосва от единия до другия край на стаята — правеше го всеки път след закуска за раздвижване.
— Скоро ли си заминавате? — попита Пьотър Степанович от креслото, палейки цигара.
— Аз собствено дойдох да продам имението си и сега завися от моя управител.
— А не се ли върнахте, защото след войната там се очакваше епидемия?
— Н-не, не само заради това — благодушно продължи господин Кармазинов, бодро подритвайки с дясното си краче при всяко обръщане в ъгъла, впрочем съвсем лекичко. — Аз действително възнамерявам да живея колкото се може по-дълго — подсмихна се той малко язвително. — В руското дворянство има нещо, което извънредно бързо се износва — във всички отношения. Но аз искам да се износя колкото се може по-късно и сега окончателно се преселвам в странство; там и климатът е по-добър, и къщите са тухлени, и всичко е по-здраво. Европа, мисля, ще издържи поне докато съм аз жив. Как мислите?
— Отде да знам.
— Хм! Ако тамошният Вавилон действително рухне и се сгромоляса с гръм и трясък (в което съм напълно съгласен с вас, макар и да смятам, че няма да го доживея), то у нас в Русия, общо взето, няма и какво да рухва. У нас няма да има руини, а всичко ще се превърне направо в кал. На тоя свят няма нищо по-безпомощно и по-безсилно от светата ни Рус. Простия народ все още го крепи някак руският бог; но по последни данни тоя руски бог е твърде неблагонадежден и едва устоя на селската реформа, във всеки случай — доста се поразклати. А сега и железниците, и вие… не, на руския бог съвсем не мога да разчитам.