Картата на времето

Речта бе посрещната с аплодисменти и бурен смях. Насърчен от ефекта, който неговото изпълнение оказваше върху другарите му, Брадли отметна глава назад и лицето му доби комично мечтателно изражение.

— Знаете ли коя бе голямата грешка на Соломон? Аз ще ви я кажа, дами и господа: грешката му бе, че избра неподходящия човек за продължаване на рода. Да, автоматът направи лош, много лош избор. И тази негова грешка промени хода на Историята — рече той с насмешлива гримаса. — Познавате ли по-ужасна участ от това, да развратничиш по цял ден? Разбира се, че не. Ала такава бе съдбата на клетия момък — Брадли разпери ръце и поклати глава с престорена безутешност. — Той обаче не само я понесе, но и съумя да укрепне и да изучи врага си, който всяка нощ го гледаше с най-голям интерес как се чифтосва, преди да отиде в градския бардак, за да одобри току-що изфабрикуваните куртизанки. Но в деня, когато жената роди, момъкът разбра, че не ще види как расте синът му, дошъл на бял свят с мисията да оплоди собствената си майка, започвайки един порочен кръг, който щеше да просъществува чрез семето на своето семе. Ала момъкът преживя своята екзекуция, сплоти ни и ни даде надежда… — тук помълча развълнувано, преди да добави: — Макар че още чакаме да ни научи как да се чукаме тъй умело като него!

Смехът се усили. Когато глъчката поутихна, Джеф вдигна халбата си.

— За Том, най-добрия капитан, който бихме могли да имаме!

Всички вдигнаха наздравица. Изненадан от жеста на другарите си, Том едва успя да скрие вълнението си.

— Е, Том, сигурно се сещаш какво следва сега, а? — потупа го по рамото Джеф, когато възторжените възгласи стихнаха. — Едно птиченце ни каза, че в любимия ни бардак е дошла нова стока. И са с дръпнати очета, чуваш ли? С дръпнати очета.

— Спал ли си някога с азиатка, Том? — попита Брадли.

Том поклати глава.

— Ех, друже, никой не бива да умре, без да е пробвал това! — изсмя се Джеф и стана от масата. — Тия жълтурки знаят стотици начини да доставят наслада, от които нашите женски хабер си нямат.

Напуснаха пивницата с гръм и трясък. Брадли вървеше начело, изреждайки безбройните достойнства на китайките, за голяма радост на Майк, който се облизваше в предвкусване на удоволствието. Освен че били отзивчиви и гальовни, азиатките били надарени с гъвкави тела, способни да се извиват по всевъзможни начини, без да се прекършат. Въпреки тези примамливи описания, Том едва се сдържа да не изсумти. Ако искаше да бъде любен от някоя в този миг, то това бе Клеър, ако и да нямаше дръпнати очи, нито пък такава свръхестествена гъвкавост. Припомни си всичко, което бе изпитала тя, когато я облада, и се зачуди какво ли щяха да си помислят другарите му, тези груби и недодялани мъже, ако откриеха, че има една по-висша и изтънчена наслада, много по-различна от онези примитивни усещания, които им бяха познати.

Спряха един файтон и се качиха в него, разкикотени. Майк настани туловището си до Том, като почти го притисна до вратата, а другите двама седнаха срещу тях. Файтонът потегли по нареждане на Джеф, който изглеждаше въодушевен и дърдореше неспирно. Тъй като не желаеше да участва във всеобщото веселие, Том зарея поглед през прозорчето към улиците, които в този късен час бяха обезпокоително пусти. Тогава забеляза, че кочияшът бе объркал посоката: този път не водеше към публичния дом, а към пристанището.

— Хей, Джеф, сбъркали сме пътя! — кресна той, опитвайки се да надвика глъчката.

Джеф Уейн се обърна към него и го изгледа сериозно, а смехът заглъхна в гърлото му някак зловещо. Брадли и Майк също престанаха да се смеят. Файтонът се изпълни със странна, плътна тишина, сякаш измъкната от някоя подводна яма.

— Не, Том, не сме сбъркали пътя — каза най-сетне Джеф, като го гледаше многозначително с мрачна усмивка.

— Как да не сме, Джеф! — настоя Том. — Оттук не се отива към…

В този миг разбра. Как не се досети по-рано: това пресилено веселие, наздравиците с привкус на сбогуване, напрегнатите им пози във файтона… Да, нямаше нужда от повече знаци. В настъпилата гробовна тишина тримата го гледаха с престорено спокойствие и чакаха да възприеме ситуацията. И за своя изненада Том осъзна, че сега, когато часът му най-сетне бе ударил, не искаше да умира. Нямаше причини за това — просто не искаше и толкоз. Не по този начин, не и с тези случайни палачи, които само показваха огромната мощ на Гилиъм Мъри, способен да накара всекиго да се превърне в убиец заради една стиска банкноти. Зарадва го поне фактът, че Мартин Тъкър, който винаги му бе изглеждал най-почтен, не бе сред тях, че не бе могъл да преобърне чувствата си, за да участва в това весело колективно престъпление.