Върховното кралство [Наследникът]

Тогава в паметта на Лорн изплува друга сцена — срещата му с убиеца с кожената маска, който го беше измъчвал и изоставил обезкървен насред пожара в Черната кула миналата година.

Теас.

Той се казваше Теас и се беше върнал с намерението да убие Лорн, за да завърши онова, което бе започнал. Но сега Лорн си спомняше как, надарен с невероятна сила и с душа, по-студена от лед, беше хванал убиеца и го беше накарал да признае кой го е наел. Беше толкова лесно и толкова приятно да го накара да страда. Тъмнината беше негова господарка и съюзница. Беше ли се чувствал някога по-силен и по-доволен, колкото в онзи миг? А Лорн беше изпитал такова задоволство, когато закова Теас за стената, като го прободе с кама право в лицето!

Впрочем именно той беше почувствал това удоволствие, тази наслада.

Той и никой друг…

Изправен срещу дракона, Лорн изпитваше силно желание да избяга, макар да не можеше да избяга от самия себе си.

Но да избяга далеч. И за дълго.

Докато се изгуби.

— Тогава защо не се видях как извършвам тези деяния — попита той с разтреперан глас. — Ако наистина съм ги извършил в пълно съзнание, защо бяха скрити от мен?

Развеселен, драконът погледна жертвата си.

— Толкова ли си наивен? Смяташ ли, че твоята част от Тъмнина коварно е отблъснала тези спомени? Че тя ги е скрила? — Серкарн изпухтя презрително. — Другата част от теб ги е скрила. Ти самият! Тъй като си неспособен да приемеш постъпките си! И твърде слаб! И подъл!

— Не!

— Ти не искаше да видиш, Лорн. Не искаше да знаеш. Тъмнината те разкриваше такъв, какъвто си — пред самия теб. Такъв, какъвто винаги си бил и какъвто ще бъдеш до смъртта си. И трябва да благодариш на съдбата, която пожела да те събере с Тъмнината. Трябва да ѝ благодариш, защото най-накрая знаеш истината за уродливото копеле, което си…

— Не! — изрева Лорн.

Всяка дума на дракона се забиваше в него като удар с меч. С наранена до болка душа, разбит, победен, Лорн падна на колене.

— Не… — пророни той още веднъж тихо.

Драконът на разрушението вдигна глава и отвратен се дръпна от проснатия на пода Лорн.

— Патетично… Как съм могъл да си представя, че ти би могъл да си ми полезен? Как Пазителите са могли да си помислят, че си достоен за твоята съдба? Ти! И съдба! Направи услуга на сина си, рицарю. Спести му срама да има баща като теб.

Лорн вдигна глава.

— Син?

— Да — каза драконът с престорено безразличие, което заблуди Лорн. — Все още виждам достатъчно далеч по пътищата на съдбата, за да ти го кажа. Ще се роди син от съюза ти с…

— Ще имам син? — Лорн се изправи — Или това е още някоя от лъжите ви?

— Защо да те лъжа?

— Син…

В сърцето на Лорн се зараждаше искрица надежда, но Серкарн реши веднага да я угаси.

— Аз обаче — каза той, — ако бях на твое място, нямаше да се радвам толкова да имам потомство…

И тъй като Лорн го гледаше неразбиращо, добави със злобна радост: