Първият закон
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #9
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Весела Люцканова“
- ISBN: 9543110182
- Переводчик: Надежда Ризова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Първият закон». Краткое содержание книги:
Докато напрежението расте, Харди. Глицки и дори семействата им са директно заплашени. Полицията не ги пази. Съдебната система не ги защитава. Без никаква власт и все по-изолирани, Харди и Глицки се изправят пред най-тъмния момент в живота си. Защото когато законът ги изостави, те трябва да се обърнат към друг, по-примитивен закон, за да оцелеят.
Брилянтно и силно емоционално напрегнато пътуване из улиците на Сан Франциско. Първият закон е най-наелектризиращия и оригинален роман на Джон Лескроарт до момента.
Часът за лягане отдавна бе минал, но дъщерите й седяха на пода като омагьосани от страха и вълнението на братовчедите си. Изведнъж, съвсем не по вина на Сюзан, цялото й семейство се оказа въвлечено в свят на насилие и заплахи, на интриги и ужас. Просто не можеше да се овладее, не можеше да възпре вълната на негодувание, която я заливаше. Негодувание срещу съпруга й, задето ги покани да дойдат тук, и срещу Франи и Дизмъс, задето приеха. А сега Дизмъс беше отишъл да обсъди положението с Глицки, а Моузес се бе върнал в „Шамрок“.
Сюзан отиде в кухнята, където горката Франи миеше съдовете и ги подреждаше в сушилнята. Сюзан пренесе още няколко неща от масата до мивката, застана до снаха си и след малко установи, че не изпитва никакво негодувание към нея. Франи също се движеше почти като робот, сякаш напрежението беше твърде силно, за да си дава сметка за нещата, и Сюзан изпита искрено състрадание.
Франи изплакна една чиния, сложи я върху останалите, спря водата и наведе глава. Сюзан я прегърна.
— За какво мислиш? — попита тя.
Франи въздъхна.
— Че може би в крайна сметка ще се наложи да се преместим.
— Къде?
— Няма значение, далеч от тук. Поне за известно време. Не мога да си представя, че децата могат да се върнат отново на училище. Или в къщата.
Сюзан я разбираше — беше видяла снимката, която Дизмъс бе донесъл в запечатано найлоново пликче. Двете деца бяха пред къщата с ранички на гръб, на път за училище, а зад тях се виждаше Франи, малко не на фокус. Който и да е направил снимката, едва ли е бил на повече от десетина метра. Червен кръг ограждаше гърдите на децата и стигаше почти до ръбовете на снимката.
Този образ щеше дълго да остане в съзнанието на Сюзан.
— Може би просто се опитват да накарат Дизмъс да се откаже от делото — каза тя.
Франи отново пусна чешмата и се пресегна към изплакнатата преди малко чиния.
— Вече позвъни на адвоката им. Ами ако не е го е направил този, когото подозира Дизмъс? — Потръпна. — Представям си как човекът, направил снимката, си седи в колата, на няколко метра от нас, Сюзан. Съвсем наблизо. Само че следващия път няма да държи фотоапарат. Боже!
Раменете й се разтресоха. Вдигна мокрите си длани и закри лицето си.
Сюзан силно притисна снаха си. Просто не знаеше какво да каже.
В сравнение с едностайното жилище на Нат Глицки двустайният апартамент на Ейб изглеждаше като Тадж Махал. Подобно на семейство Харди, Ейб и Трея бяха решили, че ще се чувстват в по-голяма безопасност, поне за тази нощ, някъде извън дома си. И те изчакаха да се стъмни. И те се оглеждаха за фарове на следяща ги кола, докато се увериха, че пътят зад тях е чист.
Сега всички възрастни седяха в малката дневна, Рейчъл спеше до леглото на дядо си. Ейб седеше приведен в единия край на малката масичка с щръкнали колене и лакти. Лицето му беше помръкнало и безизразно, очите му бяха потъмнели и сурови. След продължително обсъждане с Трея и баща си той реши да позвъни в местния участък. Когато разбраха кой се обажда, там предадоха случая на капитана на участъка, който бе дошъл от дома си, и на дежурния сержант.
— Хубаво. — В този момент Харди се чувстваше благодарен за всяка проява на съдействие. — Това поне е нещо. Какво казаха?
Глицки охлади ентусиазма му.
— Всъщност не бяха особено заинтересувани. Ти с какво впечатление остана, Трея?
— Слабо казано — заяви тя и се обърна към Харди: — По-точно, изобщо не им пукаше.
— Показахте ли им снимката? Разказахте ли им?
— Разбира се.
Харди се наведе напред, седнал на ръба на един дървен стол, който Нат беше донесъл от кухнята.
— Как е възможно да не им пука! Какво трябва да се случи?
— Сигурно са го приели като лоша шега — горчиво отбеляза Трея. — Непрекъснато стават такива неща.
— Непрекъснато ли? Те ли го казаха?
— Не точно с тези думи. Явно очакваха Ейб да го приеме и се чувстваха малко неудобно, че не е така.
— Дори и след като им изтъкнах, че известно време съм бил полицай, но не съм се сблъсквал с такива неща ежедневно. Нито веднъж тази година.
— Те какво ти отговориха?