![Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/0/9/3/4/ricaryat-na-shalion-paladin-of-souls-bg-download.jpg)
Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Шалион #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]». Краткое содержание книги:
— Щеше ми се да й дам възможност да се сбогува — тъжно рече Иста. — Думите на лорд Илвин за отложените целувки и неизречените думи не ми излизат от ума.
Фойкс каза с нещо като ужас:
— Нейните думи е по-добре да не стигат до ушите на лорд Арис в момента, ако питате мен.
— И аз така прецених. Богове пет, защо ме изпратихте в този двор? Върви, Фойкс, почини си, колкото можеш. Това е най-неотложното ти задължение в момента.
— Да, царина. — Той погледна към Лис. — Ще дойдеш ли да ни изпратиш? Когато тръгнем?
— Да — прошепна Лис.
Фойкс понечи да каже нещо, откри, че гърлото по някаква причина не му съдейства, кимна признателно и излезе с лек поклон.
По някое време и Иста се оттегли в стаите си да полегне за малкото оставащи часове. Копнееше за дълбок сън без сънища, боеше се от съновидения, но в крайна сметка успя само да придреме, като често се стряскаше от шумовете на агония, които се процеждаха през решетката на прозореца откъм замъка, който, изглежда, се разпадаше наоколо им. Най-накрая Лис, с изопнато лице, осветено от полудогоряла свещ в медна поставка, чието стъкло лежеше счупено някъде, дойде да я събуди. Иста вече се беше облякла. Траурната й дреха бе мръсна и опърпана, но черната роба пасваше на настроението й и на сенките в този предутринен час.
Лис я последва, вдигнала слабата светлинка, и двете излязоха на галерията. Иста направи три крачки по празното стълбище и спря. Дъхът й секна.
Висок сериозен мъж стоеше две стъпала под нея, така че лицето му беше на едно ниво с нейното, точно както бе стояла тя, сякаш преди половин живот, и бе целунала мъртвия Арис, предизвиквайки съдбата. Лицето и силуетът му бяха с неясни очертания — стори й се, че прилича малко на Арис, малко на Арвол и повече на собствения й покоен баща, макар че ди Баошия беше по-нисък и по-набит. На Иас обаче не приличаше.
Беше облечен като порифорски офицер, с ризница и табард в сиво и златно, само че ризницата грееше, а табардът беше безукорен и колосан, бродираният му кант пламтеше като огън. Косата и брадата му бяха изцяло сиви, подрязани късо като на Арис, чисти и спретнати. Трептящата светлинка на свещта не се отразяваше в повдигнатото му лице, нито в безкрайната дълбина на очите му — вместо с отразена, те светеха със собствена, изобилна светлина.
Иста преглътна и вирна брадичка. Заповяда на коленете си да не се подгъват.
— Не очаквах Теб тук.
Бащата на зимата я удостои с мрачно кимване.
— Всички богове присъстват на всички бойни полета. Кой родител не би стоял тревожно на вратата, вперил поглед в пътя, когато чака детето му да се върне от дълго и опасно пътуване? Самата ти си стояла на тази врата, понякога си била възнаградена за очакването, друг път си чакала напразно. Умножи тази тревога по хиляда хиляди и сърцето ти ще се свие за мен, сладка Иста. Защото моето дете с голяма душа закъснява много и е изгубило пътя.
От дълбокия резонанс на гласа му гърдите й сякаш вибрираха, а костите й звънтяха. Едва успяваше да си поема дъх. Сълзи замъглиха зрението й и закапаха от немигащите й очи.
— Знам го, Господарю — прошепна тя.
— Викам го, а той не ме чува. Не вижда светлинката в прозореца ми, защото е отделен от мен, сляп, глух, препъващ се, и няма кой да го хване за ръка и да го води. Ала ти можеш да го докоснеш в неговия мрак. А аз мога да докосна теб, в твоя. Поеми тази нишка да го изведеш от лабиринта, където аз не мога да отида.
Наведе се напред и я целуна по челото. Устните му пареха като студен метал. Тя посегна несмело и докосна брадата му, както бе посегнала към Арис в онзи ден, усети я да гъделичка меко дланта й. Когато той сведе глава, една сълза падна като снежинка върху опакото на ръката й, стопи се и изчезна.
— Какво съм сега — духовен водач от Твое име? — попита замаяна тя.
— Не, ти си моя врата. — Усмихна й се загадъчно, като бяла резка в нощта, прекосила светкавично сетивата й и трескавият й ум окончателно загуби равновесието си. — Ще го чакам там още малко. — Отстъпи назад… и на стълбите вече нямаше никого.
Иста стоеше потресена. Мястото върху опакото на ръката й, където бе паднала сълзата, студенееше като лед.
— Царина? — повика я Лис, крайно предпазливо, застанала зад нея. — С кого говорите?
— Ти не видя ли един мъж?
— Ъъ… не!
— Съжалявам.
Лис вдигна свещта още малко.
— Плачете.
— Да. Знам. Няма нищо. Хайде да вървим. Може би ще е по-добре да ме прихванеш за ръката, докато слизаме по стълбите.
Каменният двор, арковидният проход, дворът с фонтана и притихналия коневръз и портата в предния двор се изнизаха като неясни петна. Лис я държеше за ръката през цялото време и въсеше вежди, едва удържайки треперенето й.