Бялата ръкавица

Беше настъпил моментът, в който да се опита да постигне това желано сродяване. Моментът не трябваше да се отлага.

Силата, която притежаваше за неговото изпълнение, можеше всеки момент да се изплъзне от ръцете му.

Времената бяха несигурни, забавянето можеше да намали възможностите за успех.

Връщането на ръкавицата беше първата стъпка в изпълнение на женитбения план, който си беше съставил.

То трябваше да бъде последвано от предложение.

Ако предложението бъдеше прието, добре; ако ли не, щеше да вземе по-силни мерки.

Такава беше програмата, начертана в ума на Ричард Скарт, и за това мислеше той, докато се разхождаше из стаята си един час след като бе изпратил пратеника Уолфорд.

— Чудя се — каза си той, като размишляваше, че времето, с което разполага, е кратко, — чудя се кога този приятел Уолфорд ще успее да предаде фалшивото съобщение? Той е един глупав тъпак, макар че е мошеник и половина за такава работа и за всякаква друга. Надявам се, че няма да е толкова прост да върне пакета обратно или пък да й го предаде пред някой друг. Сигурно е разбрал нарежданията ми. Казах му да я следи, докато я види навън, и то сама. Но кога ще стане това? Може би не днес, нито утре, нито пък след няколко дни? Горя от нетърпение да сложа край на тази история. Какво ли би било, ако след добре обмислената ми стратегия… Ха! Кой идва оттам? Небеса! Уолфорд! Защо ли се връща тоз грубиян? От гримасата върху грозното му лице — не се съмнявам, че той смята това за усмивка — човек може да предположи, че вече е изпълнил задачата си. Трябва да отида и да го посрещна, преди да е стигнал до прозорците. Още е рано и не виждам никой да е излязъл, но може някой да е станал. Не трябва да го видят, че идва тук.

С тези мисли Скарт посегна към шапката си, нахлупи я и излезе от къщата.

Той срещна сред храстите завръщащия се пратеник.

— Е, Уолфорд — каза Скарт, — какво те носи назад толкова скоро? Да не би да се е объркало нещо?

— Не е, доколкото знам, господин капитане. Само че — рано пиле рано пее.

— Е! Какво искаш да кажеш?

— Дадох й го.

— Даде ли, й го? Какво и на кого?

— Пакета — на младата господарка.

— Какво? Да не искаш да кажеш, че си видял…

— Госпожица Мериън? Да, да, видях я, господин капитан. Видях я, дадох й пакета и казах, каквото ми поръчахте да кажа.

— Кога? Къде?

— Кога ли? Няма й половин час, откакто думите излязоха от устата ми, а пък къде я видях — на около миля оттук, на горската пътека, дето води от парка за Стоун Дийн.

— Видял си я там по това време? Сигурно имаш грешка, човече.

— Нямам грешка, господин капитан. Видях я и приказвах с нея, както ми казахте. Много пъти съм я виждал на този път. Тя обича да язди там, ама таз сутрин не беше на кон, а пеш.

— И казваш, че беше сама?

— Да, господарю, иначе как щях да й дам пакета? Вие ми казахте никой да не види, като й го давам.

— Странно — измърмори Скарт. — Сигурен ли си, че с нея нямаше никой?