Героят на времето

— Онзи проклет Главорез не е наблизо, нали? — попита Сет след като слугите сложиха креслото на земята и се оттеглиха.

— Не — отвърна Елънд. — Разследва някакъв инцидент при войниците.

— Какво е станало пък сега?

— Сбиване — отвърна Елънд и пак се загледа към огньовете на Фадрекс.

— Изнервени са — продължи Сет. — Малко са като колосите. Оставиш ли ги твърде дълго без работа, правят бели.

„Всъщност колосите са като хората — помисли си Елънд. — Трябваше да го предвидим. Досущ като хората, но без техните скрупули“.

След малко Сет заговори отново, с нетипичен за него мек тон:

— Отпиши я, синко. Знаеш, че няма спасение за нея.

— Не е вярно.

— Тя не е безсмъртна — продължи Сет. — Вярно, че е страшно добра аломантка. Но отнемеш ли й металите…

„Тя може да те изненада, Сет“.

— Дори не изглеждаш разтревожен — рече Сет.

— Разбира се, че се тревожа за нея — заяви с нарастваща увереност Елънд. — Но аз… й вярвам. Ако някой въобще може да се измъкне оттам, това е само Вин.

— Не си сигурен обаче.

— Не съвсем — призна Елънд.

— Ще нападнем ли? — попита Сет. — Да се опитаме да я освободим?

— Това е обсада, Сет. Целта е да избегнем пряката атака.

— Ами припасите ни? Демоа вече въвежда намалени порциони. Ще извадим късмет, ако не започнем да гладуваме, преди Йомен да се предаде.

— Имаме още време — посочи Елънд.

— Не много. Не и след като Лутадел се бунтува. — Сет замълча за миг, сетне продължи: — Днес се върна един от моите разузнавателни отряди. Същата работа.

Тоест същите новини. Елънд бе разрешил на Сет да прати войници до близките села, за да посплашат хората и да докарат припаси. Но отрядите се връщаха с празни ръце и разказваха една и съща история.

Хората в кралството на Йомен гладуваха. Селата бяха на границата на оцеляването. Нямаше какво да им отнемат, нито с какво да ги сплашат.

Елънд се обърна към Сет.

— Смяташ ме за лош водач, нали?

Сет го погледна и се почеса замислено по брадата.

— Да. Но всъщност… Елънд, като крал ти притежаваш нещо, което аз никога не съм имал.

— И то е?

Сет сви рамене.

— Хората те харесват. Войниците ти вярват и знаят, че имаш добро сърце. Ти оказваш странно влияние върху тях. Тези момци би трябвало да горят от желание да плячкосват села, дори бедняшки. Особено като се има предвид колко са изнервени в лагера. Но не го правят. Напротив, хората от един отряд дотолкова съжалили някакви селяци, че останали няколко дни да им носят вода и да помагат в поправката на къщурките! — Сет въздъхна и поклати глава. — Допреди година бих се изсмял на всеки, който се уповава на лоялността на подчинените си. Но сега, когато светът се разпада, мисля че дори аз бих предпочел човек, на когото да вярвам, отколкото водач, който всява страх. Вероятно затова войниците се държат по този начин.

Елънд кимна.

— Смятах, че обсадата е добра идея — продължи Сет. — Но вече не мисля, че ще се получи нещо, синко. Саждопадите стават все по-обилни, а провизиите ни се топят. Цялата тази история страшно много се обърка. Трябва да ударим и да вземем каквото можем от Фадрекс, после да отстъпим в Лутадел и да го задържим през цялото лято, докато хората приберат реколтата.