Красива мистерия [bg]

После, един по един, към него се присъединиха и останалите.

Призив, отговор. Призив, отговор.

Тогава настъпи миг, в който всички звуци сякаш замряха и увиснаха във въздуха. Не тишина, а общо дълбоко вдишване.

И после всички гласове се сляха в хор, който можеше да бъде описан единствено като величествен. Арман Гамаш усети как музиката го завладява и стига до мозъка на костите му. Въпреки случилото се с Бовоар. Въпреки случилото се с брат Матю. Въпреки онова, което предстоеше да се случи.

Незабелязано зад него в църквата влезе Жан Ги Бовоар. След като Гамаш го остави в лечебницата, младият инспектор на няколко пъти се унасяше, после се събуждаше, но накрая успя да се съвземе. Всичко го болеше, а вместо да се подобрява, състоянието му сякаш се влошаваше. Премина по дългия коридор като старец. Тътреше крака. Ставите му скърцаха. Задъха се. Но дългът го зовеше и всяка крачка го приближаваше към мястото, на което трябваше да бъде.

Не точно в Светия храм. А до Гамаш.

Щом влезе в църквата, забеляза, че началникът седи най-отпред.

Но тялото на Жан Ги Бовоар бе стигнало до предела на силите си и той се стовари на последната пейка. Наведе се напред и отпусна ръце върху облегалката пред себе си. Но не в молитва. А в някакъв паралелен свят.

Реалният свят му се струваше много далечен. Но не и музиката. Тя бе навсякъде около него. Не само отвън, но и отвътре. Поддържаше го. Гласовете звучаха просто и разбираемо. В унисон. Един глас, една мелодия. Със своята простота песнопенията едновременно го успокояваха и изпълваха с енергия.

Тук нямаше хаос. Нямаше нищо неочаквано. С изключение на начина, по който му въздействаха. Наистина бе напълно неочакван.

Нещо странно ставаше с него. За пръв път изпитваше подобно усещане.

И тогава си даде сметка какво е.

Покой. Абсолютен покой.

Той затвори очи и се възнесе на крилата на невмите — напусна себе си, пейката и Светия храм. Напусна манастира и се понесе над езерото и над гората. Летеше с невмите, свободен и волен.

Това беше по-добро от перкоцет, по-добро от оксиконтин. Не чувстваше нито болка, нито грижи, нито тревоги. Нямаше "нас", нямаше "тях", нямаше граници и предели.

Тогава музиката спря и Бовоар леко се спусна на земята.

Отвори очи и се огледа, чудейки се дали някой е забелязал случилото се. Главен инспектор Гамаш все така седеше на първата пейка, а срещу него се бе настанил комисар Франкьор.

Бовоар се огледа. Някой липсваше.

Доминиканецът. Защо отсъстваше човекът от Инквизицията?

Бовоар отново насочи вниманието си към олтара и забеляза бързия поглед, който Гамаш хвърли към комисар Франкьор.

"Господи — помисли си Бовоар, — той наистина го ненавижда."