Московският клуб (Къртица 3) [bg]

Стоун хукна по бордюра, като опипваше пътя си с протегнати ръце.

— Не, чакайте. Елате насам. Зная един път, който, предполагам, полицаите не знаят.

— Дрън-дрън.

— Е, може би само някои от тях. Не го знаят много хора — каза гордо Джеки.

— Ами да тръгваме вече.

От тунела, който бяха напуснали преди пет минути, се чу глас:

— Чуваш ли това? Хей там!

Джеки скочи от брега в зловонния шлюз Стоун веднага го последва. Преплуваха на отсрещния бряг, отново се изкачиха на брега и побягнаха към друг тесен тунел.

— Ето го! — прошепна победоносно Джеки.

— Къде?

— Ето там горе. Виждате ли го? — Момчето освети с фенерчето решетка на стената на метър и нещо над главите им. — Помогнете ми да се кача.

Стоун хвана ръцете си и момчето стъпи на тях, залови се за една тръба, изтегли се нагоре и стъпи с двата крака на издатина в стената.

— Оттук! — Викът идваше от петнадесетина метра.

Момчето хвана горния край на решетката и я дръпна. Тя се отвори със стържещ звук. На долния й край имаше панти и тя увисна като капак. Джеки се промъкна през отвора, а Стоун, по-висок и по-силен, успя да се изкачи по водопроводната тръба. След минута и той се шмугна вътре. Тунелът бе не повече от метър на метър.

— Затворете я! — нареди момчето.

Стоун изви несръчно тяло, хвана решетката и я издърпа нагоре, докато се затвори.

— Ш-ш-ш!

Гласовете сега идваха от тунела точно под тях. Стоун се запровира след момчето, мокрият камък стържеше коленете му. Не им се наложи да пълзят дълго. След около четири метра се озоваха пред друга метална решетка. Момчето я избута и тя се отвори.

— Внимателно — каза то. — Излизането е най-трудното. Отвън има тръба. Хванете се за нея и ще можете да се спуснете долу. — Протегна ръце през отвора и заопипва стената. — Ето. — Хвана се за тръбата с извити навътре ръце, залюля се и краката му увиснаха вън от тунела. Бяха стигнали до подобно на пещера място и Стоун разбра, че вече не са в каналите — нямаше нито вода, нито миризма. Беше нещо друго.

Стоун лесно се спусна долу, скочи на земята до момчето.

— Това за изход ли го смяташ? — попита той. — Къде по дяволите се намираме?

Момчето щракна фенерчето и го насочи към стената.

На Стоун му секна дъхът.

Право пред тях имаше врати, водещи в нещо като стая, чиито стени на пръв поглед бяха кафеникави и неравни. Очите на Стоун се заковаха в тях и той с ужас разбра какво представляват всъщност: човешки кости. Стените бяха изградени от човешки черепи и пищяли, подредени плътно и, спретнато в страшни прави редици. В камъка над входа беше издълбан надпис: