Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
Нареди на един слуга да потърси Сейзед и приседна, за да даде малко почивка на изморените си крака. „Ох, дано Келсайър се прибере по-скоро“ — мина й през ума. Без него групата не работеше със същия дух. Изглежда, им липсваше заразителният оптимизъм на Кел.
Огледа се изморено и погледът й срещна очите на Елънд Венчър, който стоеше недалеч от нея и разговаряше с група млади аристократи. Тя замръзна. Частица от нея — онази част, която беше истинската Вин — я подканяше да избяга и да се скрие. Можеше спокойно да се свре под масата например, въпреки роклята.
Странно, но напоследък бе забелязала, че Валет е по-силната от двете. „Трябва да говоря с него — помисли си тя. — Не заради Шан, а за да разбера истината. Доксон сигурно преувеличава. Няма друг начин“.
Кога бе станала толкова уверена? Докато се изправяше, се удиви на решителността си. Тръгна през залата, като пътьом оправи полите на роклята. Един от другарите на Елънд го тупна по рамото и я посочи. Елънд се обърна и двамата младежи се отдръпнаха.
— О, Валет — посрещна я той. — Пристигнах късно. Не знаех, че си тук.
„Лъжец“. Разбира се, че беше знаел. Валет не би пропуснала бала на Хастингови. Как да започне разговора? Как да го попита?
— Напоследък ме избягваш — каза тя.
— Е, не бих се изразил така. Просто бях зает. Проблеми от политическо естество. Освен това, мисля, те предупредях, че съм грубоват… — Той млъкна. — Валет? Какво е ставало?
Вин едва сега осъзна, че подсмърча. По бузата й се търкулна сълза. „Глупачка! — ядоса се тя, докато попиваше сълзата с кърпичката на Лестибърнс. — Ще си развалиш грима!“
— Валет, ти трепериш! — каза Елънд загрижено. — Ела да те изведа на балкона да подишаш чист въздух!
Тя го остави да я отведе навън под звуците на музиката и разговорите на гостите. Тук беше тихо и тъмно. Балконът — една от многото издатини на върха на Цитаделата — беше пуст. В единия край имаше самотна каменна пейка, а по ъглите бяха поставени растения в саксии.
Мъгли се рееха из въздуха, типични за нощта, но пък вратите бяха отворени и близостта на светлината и топлината отнемаше от силата им. Елънд не им обърна внимание. И той, като повечето благородници, смяташе страха от мъглата за глупаво суеверие на скаа. Вин предполагаше, че поне в това са прави.
— И за какво е всичко това? — попита той. — Признавам, избягвах те. Съжалявам. Не го заслужаваше, но просто реших, че по-добре да не се обвързваш с негодник като мен…
— Спал ли си някога с жена скаа? — попита тя.
Елънд се сепна и я погледна смаяно.
— Това ли е всичко? Кой ти каза?
— Правил ли си го? — настоя тя.
Елънд не отговаряше.
„В името на лорд Владетеля. Истина е“.
— Седни — каза той и й нагласи един стол.
— Вярно е, нали? — попита Вин, докато сядаше. — Правил си го. Той беше прав, всички сте чудовища.
— Аз… — Той сложи ръка на рамото й, но Вин се дръпна. Една сълза капна на роклята й. Тя изтри машинално очи и върху кърпичката остана петно грим.
— Бях на тринадесет — продължи тихо Елънд. — Баща ми сметна, че е дошъл моментът да стана „мъж“. Валет, дори не знаех, че след това ще убият момичето. Честно, не знаех.
— А после? — попита тя разгневено. — Колко още момичета сте убили, Елънд Венчър?
— Нито едно! Повече не го правих, Валет. Не и след като разбрах какво е станало първия път.
— Нима очакваш да ти повярвам?
— Не зная. Виж, давам си сметка, че придворните дами често смятат мъжете за грубияни, но трябва да ми повярваш. Не всички сме такива.
— Друго ми казаха.
— Кой? Някой провинциален благородник? Валет, те не ни познават. Завиждат ни, защото контролираме транспортните канали — и може би са прави. Но завистта им не ни превръща в зли хора.
— И какъв е процентът? Колцина от благородниците го правят?
— Вероятно една трета — отвърна Елънд. — Не съм сигурен. Избягвам да се събирам с подобни хора.
Искаше й се да му повярва и желанието я направи още по-скептична. Но когато надзърна в очите му — очи, които винаги бе смятала за искрени, — усети, че везните се накланят към него. За първи път успя да заглуши шепнещия глас на Рийн и да му се довери без уговорки.
— Една трета — прошепна. „Толкова много. Но все пак е по-добре, отколкото да са всички“. Отново попи сълзите си и Елънд забеляза кърпичката.
— Кой ти я даде?
— Един ухажор.
— Същият, който ти разказа тези неща за мен?
— Не, той е друг. Той… смята, че всички благородници, или поне тези в Лутадел, са ужасни хора. Каза, че за придворните дами не е изневяра, когато мъжете им спят със скаа.