Спомен

Той се изправи, а в очите му играеше пламъче, което много пъти бях забелязвала у Талис. Беше съвсем наясно какво имам предвид и се наслаждаваше на раздразнението ми. Хвана брадичката ми със силните си пръсти.

— Няма да те докосна, докато не си моя по закон. А след това няма да те оставя да напуснеш леглото поне шест месеца. — Целуна ме по челото. — Пък дотогава ще си в прекалено напреднала бременност, за да можеш да стигнеш далеч.

Усетих коленете ми да се подгъват. Само едно нещо исках повече от този мъж, и то бе — нашето дете.

— Облечи се, ще дойда след два часа.

Мисълта да си тръгне ми бе непоносима. Ами ако не се върне? Ако го бях сътворила във въображението си? Ако…

— За да се ожени човек в Америка, са нужни три дни. Трябва да изчакаме. Не можем…

Той ме целуна по двете бузи, както правят в Европа или на Изток.

— Ще позвъня тук-там. Няма да чакаме.

Целуна ме по врата, но не ме прегърна. Знаех, че изпитва същото като мен и ако се доближим, няма да се откъснем един от друг.

— Имаш ли още въпроси? — попита той с уста до ухото ми.

Не отговорих. Отдалечи ме и ме погледна, а аз успях само да поклатя глава. Нямах въпроси. Абсолютно никакви. Той бе мой и бях готова да го следвам до края на света.

— Тогава дай ми паспорта си. Има някои неща за уреждане.

С треперещи ръце извадих синия документ от чекмеджето на бюрото и му го подадох; наблюдавах го как го разглежда.

— Родени сме в една и съща година — отбеляза той. — В един и същи ден.

Изпращайки го, само кимнах и останах на вратата, докато пристигне асансьорът.