Спомен
- Автор: Деверо Джуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомен». Краткое содержание книги:
Само като си помисля какво му се бе случило, се заклех през този си живот да се държа добре.
Нора кимна, доволна от схватливостта ми — или поне така си обясних погледа й.
— Джон открил двете тела и решил, че са извършили самоубийство, така че няма да е позволено да бъдат погребани в църковния двор. Скрил тялото на Катрин, докато мине погребението на Тависток, а после тайно, посред нощ, разкопал гроба и сложил Катрин в ковчега с нейния Тавей. Телата им спят заедно вечния си сън.
— Точно както в Средновековието — пророних аз тихо. — Родени заедно; умрели заедно.
Нямах какво друго до кажа. Напуснах офиса на Нора и бавно се прибрах вкъщи, като премислях всичко, което бях преживяла.
Не чаках бездейно. Прекарвах много време с Нора и постоянно я тормозех за всякаква информация. Приложих и изследователските си способности. Първо открих гробницата, издигната в памет на Кали и възлюбения й Талис.
„Един от най-добрите образци на архитектурата от времето на Елизабет I“ — пишеше в един пътеводител. „Изключително изваяни. Дори може да кажем — плътски“ — твърдеше някакъв изкуствовед.
Главата ми се замая от щастие, когато установих, че мраморните фигури не са били осквернени с графити. През седемнадесети век пожар унищожил по-голямата част от селото и половината църква. По тази причина тя била затворена. През прозорците прораснали лози и покрили мястото, където били статуите. Затворили ги херметически, така да се каже. Едва в началото на двадесети век, когато старата развалина била определена за събаряне, фигурите били открити в почти първоначалния си вид. Службата за опазване на националното наследство се намесила и реставрирала — доколкото успяла църквата, а мраморните фигури взела под закрилата си.
Докато чаках, подредих получената информация от Нора, прочетеното и лично преживяното и предадох на Дариа роман от шестстотин страници за прераждания и минали животи. Тя бе така щастлива, че се надявах да не забележи, че романът всъщност е без край. Няма защо да казвам, че забеляза, но не трепна, когато й обясних, че не знам как свършва, защото още не съм го изживяла. След краткото мълчание от другата страна на телефона чух:
— Съобщи ми, когато си готова.
Вярата й в мен е толкова голяма, че ми иде да заплача.
Продължавах да чакам Талис, но не прекратих разследванията си. Проверих какво е станало с имението Пениман — мястото, което Алида бе пазила като примамка за толкова много хора, ако изпълнят волята й. Когато бях в тялото на Катрин, преди да видя какво стана с Талис и Каласандра, не знаех, че Тависток живее в Пениман. Като си помислих как това богато място е било използвано и за награда, и за наказание, не допусках, че Кати и Тависток могат някога да са щастливи там. Ако го обитава някакъв дух — това е духът на Айа/Алида. Прочетох, че цялата покъщнина — картините и мебелите, които бях видяла — са били прибрани на склад през Първата световна война, а мястото — използвано за болница. Истински се зарадвах. Но по-нататък пишеше, че в нощта на победата някакъв небрежен мъж, пиян от щастие, без да иска запалил имението. Почти изпитах облекчение. Най-малкото пожар бе необходим, за да прочисти мястото.
Обадих се на агент по недвижими имоти в Англия, за да ми издири малка къща с тръстиков покрив, която е била ферма по времето на кралица Елизабет I. Никак не бе трудно да открия каквото търсех и не се изненадах, че се продава. Отдавна вече не се изненадвам от нищо. Купих я за 120 000 лири, или около 180 000 долара. Симпатичните къщурки от Средновековието никак не са евтини, но знаех, че под пода на тази са заровени шест инкрустирани с скъпоценни камъни бокала и сребърен свещник, откраднат от Мег и Уилям от семейство Хадли. Щях да видя името си, изписано като дарител на музей, а и се сдобих с ваканционна къща в Англия.
Споменът за Мег и Уил ме накара да се обадя на Мили в Тексас. Изплаках й, че страшно се нуждая от нея. Казах й, че съм така депресирана, че не мога да пиша. Тя бе в самолета за Ню Йорк, преди да съм довърша изречението.
После звъннах на милия си издател Уилям Уорън. Лесно го раздвижих. Бе нужно само да кажа:
— Друго издателство ми предлага много изкусителни условия.
Веднага си уговорихме среща за вечеря.
При пристигането на Мили не си бях вкъщи. Бях й оставила бележка, че ще се срещнем в ресторанта на хотел „Плаза“ и бутнах двадесет долара на оберкелнера, за да я насочи към масата на Уилям.
Много ми се щеше да се скрия зад декоративната зеленина и да зърна лицата на Мили и моя издател, когато се срещнат за първи път, но знаех, че ще ме забележат, затова се прибрах у дома и зачаках с най-самодоволната си усмивка.