Спомен
- Автор: Деверо Джуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомен». Краткое содержание книги:
Конят, вече доста поуморен, се препъна отново, но Тависток продължи безмилостно да го пришпорва. Бе яздил много пъти насам и добре познаваше местността. Скоро щеше да излезе на пътя и чак тогава да тръгне обратно към къщата; бе стигнал границата на имота си.
Катрин, помисли си той. Катрин, Катрин, Катрин. Какво ще прави с нея? Какво ще прави без нея?
Имаше чувството, че ще умре, когато лекарят му съобщи, че в един ден е припаднала два пъти — вероятно защото е бременна.
— Провери дали е така — нареди гневно Тависток. И докато чакаше отговора, изпи половин бутилка бренди.
Отговорът на лекаря дойде: съпругата му е девствена. По лицето на лекаря се четеше ясно какво ще си помисли светът, ако това се разчуеше.
Тависток съобщи на Катрин, че знае, че е девствена. Тогава тя му кресна — нещо съвършено непознато за него до този ден. През последните дни бе станала някак по-различна. Не бе така примирена. Нито така плаха. Не го гледаше умолително да бъде мил с нея, да й обръща внимание, да я обича. Вече не питаше: къде сбърках? защо не ме обичаш?
Не разбираше как е възможно, но осъзна, че обича тази Катрин повече от предишната. Вероятно неговата неспособност е плод на нейната доброта и невинност — извършвайки нещо така животинско като обладаването й, би я омърсил.
Но дори за Тависток подобно обяснение на нищо не приличаше. В действителност нямаше представа какво не е наред с него.
Дълбоко замислен, стигна до отрупаните дънери и камъни на пътя. Конят му се стресна, той не успя да се задържи на седлото, литна над главата на животното и се просна по гръб на коравата земя.
Изчака, за да му се проясни главата. Зашеметен, той се надигна на лакти точно навреме, за да види как конят му изчезва зад хребета право към дома. Животното добре си знаеше пътя за вкъщи, защото точно тук, в края на имота, винаги се обръщаше.
— По дяволите! — промърмори той и се опита да се изправи, но все още замаян, за малко да се отпусне отново на земята. Препъна се на няколко пъти, но стигна до купчината от дърва и камъни, като си помисли, че ще нареди да съдерат от бой онзи, който си е позволил да я натрупа. Кому бе хрумнало да струпа на средата на пътя, където язди всеки ден, камара почти човешки бой — чудеше се той. Някой можеше…
Някакъв съскащ звук привлече вниманието му. Наведе се към най-големия дънер и установи източника на звука. Видя малко огънче; по запален фитил бързо напредваше пламъче към цилиндър, пълен със сива пудра.
— Барут — констатира на глас и успя да се обърне миг преди експлозията, която почти го оглуши. Някакъв камък го удари по тила и после не си спомняше нищо.
— Къде съм?
— Шшшт — прозвуча непознат женски глас. — Почивай. Аз ще се погрижа за тебе — каза тя със странен акцент, но определено звучеше като от простолюдието.
В стаята бе непрогледен мрак и той не виждаше нищо; главата го болеше така силно, та си помисли, че от тази болка може да го избави само смъртта; в ушите му имаше странен тътен.
— Не! Не пипай превръзката — спря го жената. Или поне му се стори, че казва това.
Тависток бе прекалено зле, за да се опита да разбере какво става, и отпусна глава.
— Ослепял ли съм?
Слепотата изглеждаше като хубав завършек на безплодния му живот.
— Нищо и ник’во гърмене. Туй е ’сичко. Мънинко барутец. Няма за к’во дъ съ косиш. Ай де, пий т’ва и ш’съ упрайш.
Усети, че превръзката е плътно затегната около очите му. Жената провря ръка под врата му, повдигна главата му и я притисна до меката си гръд. Подаде му да пие някаква топла течност от груба дебела чаша.
— Какво е това? — понита той замечтано, защото му бе приятно да обляга глава върху гърдите й. Явно не си бе дала труда да сложи корсет.
— Чай от върбова кора — обясни тя. — Предшественик на аспирина, подправен с малко тъмен ром.
Продължи да мърмори нещо в смисъл, че не знае дали аспиринът вече е изобретен.
Дочутото трябваше да породи въпроси у него, но понеже не се сети как точно да ги формулира, попита:
— Ти коя си?
— Твоят ангел пазител, скъпи — отвърна тя. — К’во искаш да бъда?
— Не искам да си по-различна от това, което напипвам — увери я той и ръката му се плъзна по нейната.
Жената така рязко пусна главата му на твърдото легло, че му излязоха свитки от очите и той простена.
— Нямаш ли си половинка? — попита тя и в гласа й се долавяше гняв. — Нямаш ли жена да си седи сама вкъщи, докато ти хайманосваш по света и гониш фусти?
Не познаваше този диалект, но долавяше смисъла.
— Тя не…
— Само да кажеш, че не тъ разбира. Ще тъ фрасна с ръжена.
Тависток се засмя.
— Опасявам се, че прекалено добре ме разбира. Може още малко от онова питие?