Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
Животните също бяха загинали при бедствието — и птиците, и останалите представители на животинското царство на острова, всички бяха смазани или се бяха издавили, а и клетият Юп за нещастие беше намерил смъртта си в някоя земна пукнатина.
Сайръс Смит, Джедеон Спилет, Хърбърт, Пенкроф, Наб и Еъртън останаха живи само защото се намираха тогава под палатката си и бяха захвърлени в морето тъкмо когато различни останки от острова валяха като дъжд от всички страни.
Когато изплуваха на повърхността, видяха на половин кабелт само купчината канари, заплуваха към нея и се спасиха.
На тази гола канара те живееха от девет дни! Малкото храна, която бяха изнесли от склада на Гранитния дом още преди бедствието, и сладката вода, която дъждът беше излял в една дупка на канарата, бяха единственото имущество, което нещастниците притежаваха. Последната им надежда — корабът, беше разбита. Нямаха никаква възможност да напуснат канарата. Нямаше с какво да си запалят огън. Обречени бяха на смърт!
Този ден, на 18 март, имаха храна само за два дни, макар че се бяха хранили само колкото да залъжат глада си. Всичките им познания, умът им бяха безпомощни при това положение. Само Бог можеше да ги избави от явната смърт.
Сайръс Смит беше спокоен. Джедеон Спилет — по-нервен, и Пенкроф, обзет от глух гняв, сновяха надлъж и шир по канарата. Хърбърт не се отделяше от инженера и го гледаше, сякаш му искаше някаква помощ, която Сайръс Смит нямаше как да му даде. Наб и Еъртън се бяха примирили със съдбата си.
— Ах, нещастие! Нещастие! — повтаряше често Пенкроф. — Да имахме поне някоя орехова черупка, за да се прехвърлим на остров Табор! Но нищо, нищичко!
— Капитан Немо добре направи, че умря! — каза веднъж Наб.
Следните пет дни Сайръс Смит и клетите му другари живееха много оскъдно и се хранеха само колкото да не умрат от глад. Бяха страшно изтощени. Хърбърт и Наб започнаха да бълнуват.
При това положение можеха ли да хранят каквато и да било надежда? Не! На какво можеха да се надяват? Да мине някой кораб край канарата? Но те знаеха вече много добре от опит, че корабите не пътуваха никога в тая част на Тихия океан! Можеха ли да се надяват, че по някакво наистина чудно съвпадение шотландската яхта щеше да дойде точно по това време да търси Еъртън на остров Табор? Това беше невероятно, пък и дори не можеха да допуснат, че ще дойде, преселниците не бяха оставили никаква бележка къде се намираше Еъртън и капитанът, след като претърсеше острова и не откриеше нищо, щеше да се качи на яхтата си и да отплава по на юг.
Не! Не можеха да хранят никаква надежда, че ще бъдат спасени, и само смърт, ужасна смърт от глад и жажда ги очакваше на тая канара!
И те се бяха проснали на канарата бездушни, без да съзнават какво ставаше наоколо им. Единствен Еъртън със свръхчовешко усилие повдигаше от време на време глава и хвърляше отчаян поглед към пустото море!…
Но ето че на 24 март сутринта Еъртън протегна ръце към някаква точка в простора, подигна се най-напред на колене, после се изправи и ръката му сякаш даде някакъв сигнал…
Срещу острова плаваше кораб! И този кораб не пътуваше наслуки! Канарата беше за него строго определена цел, той плаваше право към нея с пълна пара и нещастниците щяха да го забележат няколко часа по-напред, ако им бяха останали още сили да наблюдават хоризонта.
— „Дънкан“ — прошепна Еъртън и падна в безсъзнание.
Когато Сайръс Смит и другарите му дойдоха на себе си благодарение на грижите, с които бяха заобиколени, те се намираха в каютата на един параход, без да можеха да разберат как се бяха избавили от смъртта.
Една дума на Еъртън беше достатъчна, за да си обяснят всичко.
— „Дънкан“! — прошепна той.
— „Дънкан“ — повтори Сайръс Смит. И като дигна ръце към небето, извика: — Ах, Боже всемогъщи! Значи ти се смили над нас!
И наистина параходът беше „Дънкан“, яхтата на лорд Гленарван, вече под командата на Робърт, сина на капитан Грант, който бил изпратен на остров Табор, за да намери Еъртън и да го върне в родината му след дванадесет години изкупление!…