Сейлъмс Лот
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Сейлъмс Лот». Краткое содержание книги:
Писателят Бен Миърс е от малцината, които се връщат в градчето. Защо? За да забрави мъката, да се отърси от сянката на миналото и някак си да продължи да живее. Само че вместо забрава там го чака неописуем ужас.
В Сейлъмс Лот се е заселил непознат — въплъщение на зло, унищожаващо не само онези, с които той има досег, но и скъпите им хора.
Безметежното съществуване на местните жители остава в миналото. Разгаря се битка, в която залогът е нещо по-важно от живота. Мнозина ще загинат. докато дойде краят на неописуемия кошмар. И все пак, наистина ли е дошъл?
— Има ли къде да се скрие Барлоу?
— Сигурно — отвърна Мат, но гласът му звучеше неуверено. — Класните стаи на втория и третия етаж пустеят. Прозорците са заковани с дъски, да не ги изпочупят хлапетата.
— Значи това е — каза Бен. — Трябва да е там.
— Звучи логично — съгласи се Мат. Вече изглеждаше съвсем изнемощял. — Но ми се струва прекалено просто. Прекалено очевидно.
— Син тебешир — промърмори Джими. Очите му се рееха нейде надалече.
— Не знам — разсеяно изрече Мат. — Просто не знам.
Джими отвори черната си чанта и извади шишенце с хапчета.
— Глътни две от тия с чаша вода. Веднага.
— Не. Много неща не сме обмислили. Много…
— Много рискуваме да те загубим — твърдо каза Бен. — Ако с отец Калахан наистина е свършено, значи ти си най-важният от всички нас. Прави каквото ти казват.
Марк донесе от тоалетната чаша вода и Мат неохотно се подчини.
Беше десет и четвърт.
В стаята настана тишина. Бен си помисли, че Мат изглежда ужасно стар и изнурен. Бялата му коса като че бе оредяла, изсъхнала и само за няколко дни по лицето му се бяха отпечатали бръчките на цял един живот, изпълнен с несгоди. Помисли още, че има нещо логично в това, злото — голямото зло — да го сполети на стари години тъкмо в този си вид: като насън, мрачно и фантастично. Целият му жизнен опит го бе подготвил за борба със злокобните символи, които изплуват от страниците под светлината на нощната лампа, а на разсъмване изчезват отново.
— Боя се за него — тихо каза Джими.
— Мислех, че ударът е бил лек — учуди се Бен. — Даже всъщност не бил истински сърдечен удар.
— Да, лека форма. Но следващият няма да е лек. Ще бъде жесток. Ако не свършим бързо, тази история ще го погуби. — Джими пое ръката на Мат и нежно, с обич потърси пулса. — А това — добави той — ще е трагедия.
Останаха край леглото, като се редуваха да бодърстват. Мат проспа цялата нощ, а Барлоу не се появи. Имаше си друга работа.
26.
Когато вратата се отвори и влезе единственият посетител за цялата вечер, мис Кугън четеше в списание „Изповеди от живота“ статия, озаглавена „Опитах да удуша бебето си“.
Откакто работеше тук, не бе виждала подобно затишие. Даже Рути Крокет не бе наминала с приятелите си да пийнат по една сода — не че мис Кугън държеше на такава клиентела — нито пък Лорета Старчър бе дошла да си вземе „Ню Йорк Таймс“. Грижливо сгънатият брой все още лежеше под тезгяха. От всички жители на Джирусълъм’с Лот единствено Лорета редовно купуваше „Таймс“ (точно така го произнасяше, курсивът се усещаше в гласа й). А на другия ден го оставяше в читалнята.
Мистър Лабри не се бе върнал след вечеря, но в това нямаше нищо особено. Той беше вдовец, живееше в голяма къща на Скулярд Хил близо до фермата на Грифън и мис Кугън отлично знаеше, че не се прибира у дома за вечеря. Отскачаше при Дел и си поръчваше кюфтета и бира. Ако не дойдеше до единайсет (а сега беше без четвърт), мис Кугън щеше да вземе ключовете от чекмеджето и да затвори без него. Не й беше за пръв път. Обаче хубавичко щяха да се наредят, ако някой дойдеше да търси лекарства за спешен случай.
Понякога й липсваше напливът на клиенти след последната прожекция — преди да съборят отсрещното кино „Нордика“, хората неизменно прииждаха насам. Поръчваха сметанов или плодов сладолед, влюбените се държаха за ръце и си приказваха за домашното по математика. Вярно, тогава имаше много работа, но всичко беше благопристойно. Ония деца нямаха нищо общо с Рути Крокет и нейната тайфа, дето само знаят да се кискат, да си развяват бюстовете и да носят толкова тесни джинси, че им личат гащичките отдолу — ако изобщо са с гащички. Всъщност чувствата й към ония отколешни клиенти (които също я дразнеха, макар че тя не помнеше това), бяха замъглени от носталгията по миналото. Когато вратата се отвори, мис Кугън радостно надигна глава, сякаш очакваше да види момче от випуск 64, дошло с приятелката си да поръча шоколадова мелба с лешници.
Но посетителят се оказа възрастен мъж — познаваше го отнякъде, ала не се сещаше точно откъде. Докато човекът приближаваше с куфарчето си към тезгяха, нещо в походката или полюшването на главата му й помогна да си припомни.
— Отче Калахан! — възкликна тя, без да прикрива удивлението в гласа си.
Никога не го бе виждала в цивилни дрехи. Беше облечен като някакъв фабричен работник — обикновен тъмен панталон и синя памучна риза.
Изведнъж я обзе страх. Дрехите му бяха чисти, косата грижливо сресана, но в лицето му имаше нещо…