Под купола 2

Разстоянието е двойно по-малко, но Хенри не спори.

— Сложи я на предната седалка на колата ми.

— Много е топло на слънце — казва Лени. — Тя има нужда от свеж въздух.

Да, Хенри знае, че трябва да пусне климатика, което означава работещ двигател и разход на бензин. В момента няма недостиг на бензин — ако се приеме, че могат да изпомпат резервоара на „Газ енд Гросъри“, — и той решава сега да не мисли за този проблем.

— Ключът е в стартера — казва той. — Включи на „леко разхлаждане“, ясно?

Лени кима и се отправя към Мейбъл, която обаче не иска да мърда от мястото си, въпреки че по бузите ѝ се стича пот, а лицето ѝ е силно зачервено.

— Не още — изревава тя. — Трябва да си свърша работата.

Лео Ламойн — един от новите полицаи — се приближава към Хенри. Той може да мине и без неговата компания, защото Лео е кух като градинска лейка.

— Как е стигнала там, човече? — пита. Лео Ламойн е от хората, които се обръщат към другите с „човече“.

— Не знам как, но е стигнала — отговаря отегчено Хенри. Започнало е да го мъчи главоболие. — Извикай няколко жени, кажи им да я заведат зад колата ми и да я крепят, докато се изпикае.

— Кои, човече?

— По-едрите — отговаря Хенри и се отдалечава, преди да се е поддал на изкушението да прасне Лео Ламойн по носа.

— Какви са тези полицаи? — пита една от петте жени, които помагат на Мейбъл да се довлече зад кола 3. Там Мейбъл ще се облекчи, придържайки се за задната броня, а помощничките ѝ ще направят кордон около нея, за да бъде запазено благоприличие.

На Хенри му се приисква да отговори, че полицаите са неподготвени заради безстрашните им лидери Рени и Рандолф, но решава да си трае. Знае, че предната вечер си е навлякъл неприятности, като е настоял Андрея Гринъл да бъде изслушана. Отговаря по следния начин:

— Само с такива разполагаме.

За да сме честни, трябва да кажем, че повечето хора, също като „почетната стража“ на Мейбъл, са готови да помогнат на нуждаещите се. Онези, които си носят вода, я поделят с онези, които не си носят. Повечето пестят запасите от живителна течност. Сред всяка тълпа обаче има идиоти и тези тук прахосват водата, без да се замислят. Някои „умници“ се тъпчат с бисквити и солети, без да си дават сметка, че така ще ожаднеят. Бебето на Мери Лоу Костас започва да плаче под бейзболната шапка, която е твърде голяма за главата му. Мери Лоу изважда бутилката с вода, която носи, и започва да мокри зачервените бузки и врата на бебето. Бутилката скоро ще е празна.

Хенри сграбчва Памела Чен и отново посочва Мери Лоу.

— Вземи бутилката ѝ и я напълни от нашите запаси — казва. — Гледай да не те видят много хора, защото иначе водата ще свърши още преди обяд.

Тя изпълнява заповедта и Хенри си мисли, че от нея би могло да стане много добро провинциално ченге.

Никой не си прави труда да погледне къде отива Памела. Това е добре. Когато пристигнат автобусите, тези хора ще забравят за момент, че им е топло и че са жадни. Разбира се, след като посетителите си тръгнат… и пред перспективата за дълго трамбоване обратно към града…