Под купола 2

— Така изглеждаше небето през седемдесетте години, когато фабриките за хартия работеха на пълни обороти — казва Хенриета Клавард — възрастната жена с натъртения задник. Тя предлага бутилка джинджифилова бира на Петра Сиърлс, която върви до нея.

— Не, благодаря — отговаря Петра. — Имам малко вода.

— А водка добавила ли си? — пита старицата. — Защото аз съм добавила. Петдесет на петдесет, скъпа; наричам този коктейл „канадска ракета“.

Петра взима бутилката и отпива голяма глътка.

— О! — възкликва тя.

Хенриета кимва сериозно.

— Да, госпожо. Не е модерен, но веднага подобрява настроението на човек.

Много от хората носят лозунги, които смятат да покажат на тези отвън (и на камерите, разбира се); приличат на зрители на утринно телевизионно шоу. С тази разлика, че лозунгите, които се вдигат на телевизионните програми, винаги са весели. Повечето от тези не са. Някои от тях са останали от миналата неделя и гласят: „Бийте управниците“ и „Пуснете ни, по дяволите!“. Има и нови: „Правителствен експеримент, защо?“ „Престанете да се криете“, „Ние сме човешки същества, а не морски свинчета“. Лозунгът на Джони Карвър гласи: „Спрете веднага това, в името на Господ! Преди да е станало късно!“ Лозунгът на Фрида Морисън пита разпалено: „Заради чии престъпления умираме?“ Само посланието на Брус Ярдли е съвсем позитивно. Върху двуметров прът той е закачил син картон (то се извисява над всички останали лозунги), на което пише: „Здравейте, мамо и татко! Обичам ви!“

В деветдесет процента от посланията има откъси от Библията. Бони Морел — жената на собственика на склада за дърва — носи табела, която гласи: „Не им прощавайте, защото те знаят какво вършат!“ Тази на Трина Коул гласи: „Господ е мой пастир“, а отдолу е нарисувано нещо, което смътно прилича на овца.

Дони Барибо е успял да измисли само следното: „Молете се за нас.“

Марта Едмъндс, която понякога наглежда децата на семейство Евърет, не е сред „поклонниците“. Бившият ѝ съпруг живее в Южен Портланд, но тя се съмнява, че той ще се появи, а и какво би могла да му каже, ако се появи? Не плащаш навреме издръжката, нещастнико? Тя се придвижва по Битч Роуд, а не по шосе 119. Не ѝ се налага да трамбова пеш, кара акурата си с надут до дупка климатик. Отправила се е към малката спретната къщурка, където Клейтън Брейси е прекарал старините си. Той ѝ е прапрачичо (или нещо такова) и при все, че не е съвсем сигурна какви точно роднини са, тя знае, че той има генератор. Ако генераторът все още работи, тя ще може да гледа телевизия. Освен това иска да се убеди, че чичо Клей е добре — добре за човек, който е на сто и пет години и чийто мозък се е превърнал в овесена каша.

Клейтън Брейси не е добре. Той вече не е най-възрастният жив жител на града. Седи на любимия си стол в дневната; очуканата емайлирана подлога е в скута му, а „столетническият“ бастун, с който е бил награден, е подпрян на стената. Съвсем е изстинал.

Няма я Нел Тууми — неговата праправнучка и основна помощничка. Тя е отишла при Купола заедно с брат си и зълва си.