Под купола 2

— Да. За да вземем малко от онова. — Той посочи оловната ролка, която лежеше на рампата. — Каза, че няма смисъл да рискуваме. Ще ми трябват обаче онези ножици.

— Чичо Туич! — извика Джанел и се хвърли в прегръдките му.

— Как си, кремче? — Той я залюля, а после я остави на земята. Джанел се приближи до прозореца на линейката и се загледа в бебето. — Как ѝ е името?

— Това е той — отговори Джини. — Казва се Литъл Уолтър.

— Супер!

— Джани, качвай се в микробуса, трябва да тръгваме — настоя Линда.

Търстън попита:

— А кой ще наглежда болните, вие?

Джини изглеждаше притеснена.

— Никой. Ръсти каза, че ако няма болен, който се нуждае от постоянни грижи, можем да напуснем, без да му мислим много-много. Само Литъл Уолтър има нужда от постоянни грижи, така че го взех и отпрашихме. Туич казва, че вероятно ще ни се удаде възможност да се върнем.

— Дано на някой му се удаде такава възможност — промърмори мрачно Търстън. Линда беше стигнала до извода, че този човек си е малко мрачен. — Три четвърти от жителите на града трамбоват шосе 119 на път за мястото на свиждане. Въздухът е лош, а към десет часа, когато ще пристигнат автобусите с посетителите, температурата вероятно ще достигне трийсет градуса. Не съм чул Рени да е организирал поставянето на тенти. Днес вероятно много хора ще се разболеят. Късмет ще е, ако има само топлинни удари и пристъпи на астма; възможни са и сърдечни удари.

— Приятели, май трябва да се връщаме — каза Джина. — Чувствам се като плъх, напускащ потъващ кораб.

— Не! — отсече рязко Линда и всички, дори Одри, я погледнаха. — Ръсти каза, че ще се случи нещо лошо. Може и да не е днес… но може и да е. Взимайте оловни листове за прозорците на линейката и тръгвайте. Аз не искам да се мотая повече тук. Един от главорезите на Рени ме посети тази сутрин и ако мине покрай къщата и види, че микробусът го няма…

— Тръгвай тогава, тръгвай — каза Туич. — Ще дръпна линейката назад, за да можете да излезете. Не минавайте по главната, вече е задръстена.

— Главната? Покрай участъка? — Линда потрепери. — Не, благодаря. Ще стигнем до Хайленд по Уест Стрийт.

Туич седна зад волана на линейката, а двете млади сестри се настаниха отзад, като преди да влезе, Джина подозрително изгледа Линда.

Линда погледна първо спящото бебе, по чието личице беше избила пот, а после и Джини.

— Предполагам, че двамата с Туич ще можеше да се върнете в болницата тази вечер, за да видите как вървят нещата там. Кажете, че сте отишли на повикване в Нортчестър, или нещо такова. Каквото и да правите обаче, не споменавайте Блек Ридж.

— Няма.

Линда си помисли: „Лесно е да се каже. Но сигурно ще се разприказвате, ако Картър Тибодо ви наведе над мивката.“

Тя избута Одри назад, затвори плъзгащата се врата и се настани зад кормилото на хондата.