Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
— Как издържаш болката? — питам.
— То е просто болка — казва той и вдига рамене. Бялото му наметало, оцапано с прах, лепне по снагата му, сякаш целият е мокър отдолу.
— Кой си ти? — питам, макар да ми е казал името си.
— Човек, който вижда бъдещето.
— Навремето познавах едно момиче като теб — казвам и се оглеждам за братята. Виждам само прах и пясък.
— Джейн. — Той кимва. — Тя не виждаше надалеч. Собствената ѝ светлина я заслепяваше. За да виждаш в тъмното, трябва да си тъмен.
— А ти надалече ли виждаш? — питам.
— До самия край — отвръща той. — До следващата ни среща. След години. Само това спира погледа ми. Когато видя себе си на пътеката.
— Какво има в кутията? — Нещо в кутията я прави да изглежда по-важна от всичките години напред.
— Нещо лошо, което си извършил — казва той.
— Вършил съм много лоши неща.
— Това е по-лошо от другите. Поне в твоите очи. И е смесено с отровата на Сагеус. Трябва да ферментира известно време в кутията, да загуби малко от жилото си и чак тогава ще е безопасно да излезе на бял свят.
— Безопасно?
— Безопасно — казва той.
— Е, кажи ми за бъдещето.
— Ами, там е работата… — Примлясва отново с изгорените си устни, нишки разтопена плът лепнат между тях. — Там е работата, че ако кажеш на някого бъдещето му, то може да се промени.
— Може ли?
— Избери си число от едно до десет — казва той.
— Знаеш какво ще избера?
— Да.
— Но не можеш да го докажеш.
— Не винаги, но днес мога. Ще избереш три. Хайде, избирай.
— Три — казвам аз с усмивка.
Вземам кутията. Оказва се неочаквано тежка.
— Сложил си спомените ми вътре?
— Да — казва той. Търпелив е. Като учителя Лундист.
— И виждаш бъдещето ми до момента на следващата ни среща, която ще е след години?
— След шест.
— Но ако ми кажеш, бъдещето вече няма да е моето бъдеще, а ако ми кажеш и за новото, то също ще се промени?
— Да.
— Нищо де, кажи ми. После можеш да прибереш спомена в кутията. А когато се срещнем, ще ми го върнеш. И тогава ще знам, че наистина виждаш в годините напред.
— Интересна идея, Йорг — казва той.
— Знаел си, че ще го предложа, нали?
— Да.
— Но ако ми беше казал, можеше и да не го предложа.
— Да.
— А как, според виденията, ще отговориш самият ти на моето предложение?
— С „да“.
Аз кимам. И той ми казва. Всичко, което ще се случи. Всичко.
— Йорг? — Катерин ме дръпна за рамото. — Йорг!
Сведох поглед към ръката си — празна, влажна, парченца изгорена кожа полепнали по дланта ми. Вдигнах глава и срещнах очите на Лунтар.
— Бил си прав — рекох. — За всичко. — Дори за Чела. Докато ми е разказвал за нея, съм се изсмял и съм го обвинил в лъжа.
— Е, вече познаваш човек, който вижда бъдещето — каза той.
48.
— Е, вече познаваш човек, който вижда бъдещето — каза Лунтар.
— Човек, който е погледнал твърде далеч и е изгорял — казах аз.
— Да.
— И как да спрем това бъдеще, в което всички изгаряме?
— Едва ли ще можем — отвърна Лунтар. — Но ако имаме някакъв шанс, трябва да действаме сега. — Подаде ми сгънато парче пергамент, цялото на петна от влагата по пръстите му. — Четири думи. Важно е да ги прочетеш в правилния момент, не по-рано.
— И как ще разбера кога е правилният момент?
— Ще разбереш.
— Защото ти вече си го видял — казах аз.
— Нещо такова.
— И ще се получи ли?
Той поклати глава и каза:
— Въпреки това опитай. Не всеки край може да бъде видян.
Червената кралица ме гледаше, тя, Катерин и Мълчаливата сестра, наблюдаваха ме, сякаш съм мозайка, която трябва да се подреди. Лунтар кимна към тях.
— Какво ще кажеш, Йорг? Май вече разполагаме със старицата, майката и девицата? Триликата богиня на старите времена, въплътена наново?
И за миг наистина ми се стори, че са три поколения на една и съща жена. Катерин имаше силата на кралицата в лицето си и мъдростта на Сестрата в очите си.
— Хващай се на работа, момче — каза кралицата. — Нямаме време за губене.