Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
Чаках мълчаливо. С Лунтар се бях срещал, но не помнех нищо. Той бе прибрал в кутия спомените ми в изпепелените земи на Тар. До великолепието на кралицата изглеждаше пълен мизерник със сивата си туника и бялото наметало, но малцина биха забелязали облеклото му — не то, а раните от изгорено привличаха окото. Сигурно Леша е изглеждала така, преди грозни белези да затворят раните, получени сред хълмовете на Иберико. Раните на Лунтар бяха съвсем пресни, още влажни. Тънки корички се сцепваха при всяко движение и отдолу лъщеше сурова плът.
— Внимавай за Мълчаливата сестра — изсъска Тапрут. — Не я изпускай от поглед! Тя умее да убягва на окото.
Самата истина, защото вече бях забравил за нея, сякаш не трима, а двама ни наближаваха, само Лунтар и неговата кралица. С усилие, като онова, с което се залавяме за неприятна задача, принудих ума си да я види. Стара жена, наистина стара, като дървото на Златната порта, с дълъг сив плащ, който се гънеше на вълни като мъгла, качулката спусната ниско над лицето ѝ. Виждах само бръчки и блясък на очи, едното перленобяло.
— Крал Йорг — повтори Червената кралица, когато застана пред мен. Бяхме еднакви на ръст. Май ѝ доставяше удоволствие да изрича името ми, въртеше го на езика си. Неприятно. — И принцеса, ако не греша. Тевтонка, ако се съди по външния вид. — Погледна към Мълчаливата сестра, за миг само. — Но името ѝ не се вижда. Заклета в ума? В сънищата навярно.
— Катерин Ап Скорон — каза Катерин. — Баща ми е Исен Ап Скорон, лорд на Айзеншлос.
— И доктор Тапрут. Защо се криеш, Елиас? Така ли се посреща стара приятелка?
— Елиас? — Пристъпих настрани и се обърнах да погледна Тапрут.
— Алиша. — Тапрут се поклони дълбоко.
— Нима си се надявал да минеш през портата, без да си поприказваме, Елиас? — Кралицата се усмихна доволно на смущението му.
— А, не, аз само… — Тапрут, останал без думи. Виж, това беше нещо ново.
— А ти ще останеш навън заедно с нас, скъпа Катерин — смени темата кралицата, като остави Тапрут да си търси отговора. — С „опетнените“, както със завидна охота ни нарича лорд-командирът.
Имаше предвид с тях двамата, тоест с нея и Лунтар, помислих си спокойно, после се стреснах, както се стряскаме на ръба на съня. Трудно беше да се фокусирам върху Мълчаливата сестра, но аз вперих упорито поглед в нея и издигнах мислена стена около ума си, спомнил си Корион и силата на неговата воля.
— Чувал съм за теб, Сестро — казах ѝ. — Сагеус говореше за теб. Корион и Чела те знаеха. Джейн също. И всички те се чудеха кога ще излезеш на сцената. Сега може би?
Отговор не получих, само лека усмивка на сухите старчески устни.
— Е, като се има предвид името ти…
Пак същата усмивка. Очите ѝ имаха притегателна сила, теглеха като отлив.
— Продължавай така и току-виж съм ти позволил да ме притеглиш. Пък тогава ще видим какво ще стане, нали?
Това не ѝ хареса. Извърна рязко поглед, от усмивката не остана и следа.
— И Лунтар. Не те помня. И това май е по твоя вина, нали? Възможно е да си ми направил услуга с онази твоя кутийка, или пък не. Още не съм решил.
Той отвори уста да отвърне и лицето му се пропука, прозрачна течност ороси раните му. Ехо на стара агония звънна в скулата ми, точно както Златната порта го беше пробудила преди години, когато за пръв път си пробвах късмета с нея. Огънят все още ме плашеше, няма две мнения по въпроса.
— Искаш ли да си върнеш спомена за мен, Йорг? — попита Лунтар.
Всъщност не исках. Така де, кой иска отново да гори?
— Да — рекох.
— Хвани ръката ми. — И я протегна към мен, влажна, оросена.
Пригади ми се, жлъчка опари гърлото ми, но издържах и хванах ръката му, затворих пръсти около раните, усетих как разкъсаната кожа се мести под хватката ми.
И то се появи — лъскав наниз от спомени, лудостта, дългото пътуване вързан на седлото на Барт, истериите ми, докато Макин ни водеше на юг в опърления пущинак, който хората наричат Тар.
Щрак. Вперил съм поглед в някаква кутия, медна кутия с релеф от тръни. Капакът ѝ току-що се е захлопнал, а ръката, която го е затворила, е изгорена цялата.
— Какво? — казвам. Не е най-интелигентният въпрос, но покрива широка палитра от питания.
— Казвам се Лунтар. Ти беше болен. — Примлясване с устни след всяка дума.
Вдигам глава, косата ми провисва от двете страни на лицето и го виждам. Истинско страшилище, с толкова много пресни изгаряния, че сякаш целият е една огромна рана.