Фантомът на паметта

— Андрей Михайлович — в интонацията ѝ се появи непозната за мен до този момент твърдост, — един от смъртните грехове е грехът на лъжата. Не в смисъл че не бива да лъжете другите — можете да го правите колкото си искате. А в смисъл че не искате да кажете истината на самия себе си. При вас не всичко е наред и вие не живеете нормално. Престанете да се самозалъгвате. Вие се страхувате да не се окажете унижен и отхвърлен. Помислете си върху това. Ако искате да ви помогна, знаете телефона ми. Всичко хубаво.

Тя си отиде, а аз останах да лежа още дълго на канапето в хола, шашардисан от чутото. На осем години… Откъде знаеше? Оттогава бяха изминали тридесет и шест години и аз никога на никого не бях разказвал тази история, но и никога не бях я забравял.

Мотах се през целия следващ ден, опитвах се да работя и да правя нещо по двора. Но привечер не издържах и се обадих на Елена.

Този път тя не дойде веднага и се наложи да я чакам около половин час.

— Чуйте — започнах още от вратата, — не се каня да ви се изповядвам и да изливам душата си пред вас. Това, от което се страхувам, си е лично моя работа и нямам намерение да го споделям с когото и да било. Но ще ви бъда много признателен, ако ми обясните как разбрахте за онази случка, която преживях, когато бях на осем години. Само това ме интересува.

Говорех, без да свалям очи от лицето ѝ, произнасях предварително подготвените си думи и с всяка изминала минута все по-ясно разбирах, че в следващия момент ще ѝ разкажа всичко. Имах нужда да го направя. И това нямаше да ми нанесе никаква вреда, защото тя беше умна, щеше да разбере правилно нещата и нямаше да започне да ме осъжда, да ме упреква и да ми обяснява, че не съм бил прав. Просто щеше да ме изслуша и да ме разбере.

Така Елена влезе в живота ми…

И по абсолютно същия начин тя влезе в него за втори път, вече сега, когато отново попаднах в същата ситуация, която тя наричаше екзистенциална. Отново бях попаднал на пияни изроди, които търсеха кого да ограбят и да пребият. И отново имах усещането, че всеки миг могат да ме убият. А дори и да не ме убиеха, във всеки случай щяха да ме унижат и да ме накарат да изпитам такава душевна болка, че беше по-добре да умра веднага.

— Защо не ми каза нищо? — попитах аз, като не преставах да я прегръщам, сякаш се боях, че отново могат да ми я отнемат. — Виждаше ме всеки ден, седеше с мен на една маса, знаела си всичко и си мълчеше. Защо?

— А какъв смисъл имаше да говоря, след като ти нищо не си спомняше? — Ръката ѝ непрекъснато ме галеше ту по гърба, ту по рамото. — Всеки би могъл да ти наговори какво ли не, възползвайки се от твоето безпаметство. Ти нямаше да ми повярваш, щеше да си помислиш, че съм някоя полудяла твоя фенка, която е решила да положи повечко старания, за да успее да спечели доверието ти, а защо не — и да се вмъкне в леглото ти. Нали точно така щеше да си помислиш, познавам те!