Фантомът на паметта

След това дълго и мъчително се къпах, борейки се с гаденето и световъртежа си. После се срутих в леглото и заридах. А след това заспах.

Когато на сутринта се погледнах в огледалото, разбрах, че положението ми е доста тежко. Слязох по стълбата на първия етаж и затвърдих мнението си. Всичко ме болеше, дори онова, което нямаше как да ме боли, защото нервните окончания не достигаха дотам. Боляха ме дори косите и ноктите. Опитах се да си направя закуска, но след като само за приготовлението на чая загубих почти един час, защото от слабост бях принуден да присядам и да си почивам всяка минута, реших, независимо от всичко, да се обадя на квартирантката на Степан. Как ѝ беше името? Май че Елена.

Тя веднага дотърча, преди още да бяха минали и три минути. В ръцете си не носеше нищо от онова, което очаквах да видя: нито флакони с лекарства, нито апарат за мерене на кръвно налягане, нито термометър. Интересно — с какво ли се канеше да ми помогне? Да измие пода ли?

— Имате ли маса за масажи? — попита тя.

Аха, работата е ясна: вие, мадам, сте масажистка и смятате, че всички болести могат да бъдат излекувани с масажи. Номерът няма да мине, скъпа.

— Не.

— А кушетка без облегалка имате ли?

— Ама за какво ви е? — възмутих се аз. — Нямам нужда от масаж. Зле ми е, разбирате ли? Изпитвам слабост, вие ми се свят…

— Пребили са ви — с равен глас продължи Елена. — Нали виждам! И нямам намерение да ви правя масаж. Вие ме повикахте, за да ви помогна. Искате ли да го направя?

— Искам — измърморих недоволно, като при това вече съжалявах за своята необмислена крачка.

— Тогава хайде да помислим къде да ви сложа да легнете така, че да имам достъп до вас от двете ви страни.

— И след това какво ще ми направите?

— Ще ви лекувам — кратко отговори тя, докато оглеждаше мебелите в стаите на първия етаж.

Най-сетне Елена откри онова, което можеше да ѝ свърши работа, и ми нареди да легна.

— Да се съблека ли? — попитах с готовността да я пратя по дяволите, ако поиска да се разголя повече, отколкото бях готов да го сторя.

— Няма нужда. Просто легнете по гръб.

Легнах. Дори — колкото и да е странно — се отпуснах и май задрямах. Сепнах се едва когато Елена ме помоли да се обърна по корем.

— А какво ми правите? — зададох поредния си умен въпрос.

— Лекувам ви.

— Как?

— С допир на ръцете.

— Да не би да сте екстрасенс? — престорих се на досетлив.

— Нищо подобно. Друг метод е.

— И какво, действа ли?

— Това вие ще ми кажете. Според моето виждане — действа, но не зная как е според вас.

Съсредоточих се в себе си. Вече не ми се гадеше. И главата ми се проясни, а мътният пясък, с който бе натъпкан черепът ми, се отля. Подобреното ми състояние можеше и да е в резултат на това, че малко си полежах и подремнах. Допир с ръце! Ама че измишльотина! Пълно шарлатанство.