Изтръгнати от корен [bg]

Тя рязко отвори очи. Роклята й пламна, корените на дървото-сърце пламнаха, косата й пламна; огънят я обви като облак. Саркан ме дръпна назад. Тя нададе пресипнал, яростен вик. От устата й бълваха пламъци и дим; огънят лумтеше под кожата й като оранжеви звезди във всички части на тялото й. Тя се мяташе върху могилата под корените, а зелената трева наоколо бързо се овъгляваше. Обгръщаха я облаци от дим. Виждах белите дробове, сърцето, черния й дроб като сенки в горяща къща. Дългите корени на дървото се гърчеха и извиваха и тя скочи от могилата.

Обърна се към нас, пламтяща като отдавна запалена цепеница: кожата й беше овъглена до черно, на места пропукана, и под тях се виждаха оранжеви пламъци; наоколо се сипеше светла пепел. Косата й се вихреше в пламъци и обгръщаше като венец главата й. Тя изпищя отново: в гърлото й проблесна червено зарево, а езикът й бе станал като черен въглен. Не спираше да гори. От тялото й изскачаха пламъци, но отгоре израстваше нова кожа като кора, а когато и тя почернееше, отново се сменяше. Кралицата на Леса пристъпи напред към езерото. Спомних си видението от Призоваването и объркването, ужаса й, когато разбра, че е затворена сред каменните стени. Тя не просто беше безсмъртна, ако не бъде убита. Тя въобще не знаеше как да умре.

Саркан грабна шепа пясък и камъчета от дъното на потока и ги хвърли срещу нея със заклинание за нарастване; те набъбнаха във въздуха и се превърнаха в канари. Разбиха се в нея и от тялото й се разлетяха искри като от огън, разровен с маша, но тя не падна, не стана на пепел. Продължаваше да гори, без да изгаря. Продължаваше да идва към нас. Потопи ръце и колене в езерото и от тях се вдигнаха облаци пара.

Малкото поточе внезапно заприижда по-бързо, сякаш разбрало, че езерото трябва да се напълни отново. Макар и под прозрачната вода, тя още светеше; огненото сърце грееше в нея и отказваше да угасне. Тя загреба вода в шепи и я ги вдигна към устата си, но по-голямата част кипна и се изпари, още щом се докосна до овъглената й кожа. Тогава тя грабна един от камъните, с които я бе замерил Саркан, и със странна, въртяща магия го издълба и превърна в купичка, от която да пие.

— Заедно с мен — извика Саркан. — Поддържай огъня! — Аз се сепнах; гледах като омагьосана как тя едновременно гори и живее. Хванах го за ръката. — Полжит молин, полжит тало — изрече той, а аз запях за горящо огнище и несекващи пламъци. Корените зад Кралицата на Леса пак запращяха, а заедно с тях лумна отново и огънят в нея. Тя вдигна глава от купата си с яростен вик. Очите й бяха черни дупки, пълни с алено зарево.