Изтръгнати от корен [bg]

Силата ме завъртя и запрати назад; паднах замаяна по гръб, на половината в потока, с лице, притиснато в камъчетата и тревите, а над мен се разлюляха отрупаните със златни листа клони. Зави ми се свят и изгубих съзнание. Светът зловещо притихна, но въпреки това чувах смразяващ вик на ужас и ярост. Успях да надигна глава. Дървото-сърце гореше, листата му бяха обгърнати в пламъци, целият му ствол бе почернял. Мълнията беше уцелила един от големите клони ниско по стъблото и почти една четвърт от дървото беше готова да падне.

Кралицата на Леса изпищя пронизително и сякаш инстинктивно обгърна дървото с ръце, за да върне отцепената му част, но самата тя още гореше и където го докоснеше, кората му отново пламваше. Тя отдръпна ръцете си. От земята изскочиха бръшляни и се увиха около ствола на дървото-сърце, за да не се разпадне. Кралицата на Леса се обърна и се спусна срещу мен с изкривено от гняв лице. Опитах се да се изправя; цялата треперех, защото знаех, че не съм успяла. Само дървото беше смъртно ранено, не и тя. Дървото-сърце всъщност не беше каналът на нейния живот.

Мълнията беше изхвърлила Саркан между дърветата. Той излезе, олюлявайки се оттам; неговите дрехи също бяха обгорени и почернели от дима.

— Кердул форинган — изрече той и протегна ръка към потока. Гласът му звучеше в ушите ми далечно, като бръмчене на стършел. Потокът затрепери. — Туал, кердул…

Брегът се свлече. Реката неуверено и бавно потече в новото си корито, встрани от езерото и горящото дърво. Водата, която бе останала в езерцето, започна да се изпарява на облаци.

Кралицата на Леса се обърна към Саркан. Протегна ръце и от водата изскочиха още растения. Тя ги хващаше, отскубваше ги и ги хвърляше срещу него. Стъблата им се уголемяваха във въздуха, а щом се увиеха около ръцете и краката му, ставаха още по-дебели, докато накрая го събориха на земята. Опитах се да стана. Ръцете ми пареха, носът ми беше пълен с дим. Но тя се приближи твърде бързо — като жив въглен, обгърнат в дим и мъгла. Хвана ме и изпищях. Усетих миризмата на собствената си горяща плът, сбръчкана и почерняла от нейния допир.

Тя ме повлече. От болката не можех да виждам и мисля. Роклята ми димеше, ръкавите ми се подпалиха и паднаха под здраво стиснатите й, жигосващи пръсти. Въздухът около нея беше горещ като в пещ и трептеше пред очите ми. Извърнах лице от нея, за да си поема дъх. Тя продължи да ме влачи през езерото и нагоре по почернелите останки на могилата, към разцепеното дърво.

Едва тогава осъзнах какво иска да направи и въпреки болката запищях и се опитах да се отскубна. Хватката й бе неумолима. Ритах я с босите си крака, но само ги изгорих. Сляпо затърсих магия и извиках половин заклинание, но тя ме разтърси толкова силно, че зъбите ми изтракаха. Тя беше горящ въглен, който ме обгръщаше с огън от всички страни. Опитах се да я сграбча, да се притисна в нея. Предпочитах да изгоря. Не исках да знам в какво ще ме превърне покварата и какво може да направи Кралицата с моята сила, влята в това голямо дърво-сърце насред Леса.