Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

Излязоха от стаята и се промъкнаха по стълбите, колкото можеха по-безшумно. Морисън я следваше и имитираше движенията й. По коридора застлан с килим и навън, към лимузината.

Палерон отвори предната врата с един от ключовете, които взе от Калинина и рече безцеремонно:

— Качвайте се!

— Къде отиваме?

— Качвайте се! — всъщност тя го набута в лимузината.

Бързо се настани зад кормилото. Морисън подтисна желанието си да я попита дали знае да кара. Най-сетне в зашеметения му мозък започна да се промъква мисълта, че Палерон не е обикновена сервитьорка.

Но че играеше ролята на такава беше очевидно по слабия мирис на лук, който все още се носеше от нея и се смесваше доста неуместно с по-богатия и по-приятен аромат на лимузината.

Палерон включи двигателя, огледа паркинга, който беше празен с изключение на една котка тръгнала на някъде по своя работа и се насочи през песъчливата площадка към алеята, водеща към съседния път.

Лимузината бавно набра скорост и когато стрелката на спидометъра най-сетне достигна деветдесет и пет километровото деление, вече се движеха по двулентова магистрала. От време на време в обратна посока преминаваше по някой автомобил. Морисън откри, че отново е способен да мисли нормално.

Погледна загрижено назад. Далече зад тях една кола завиваше в отбивката, която току-що бяха отминали. Като че ли никой не ги преследваше.

Морисън се обърна към Палерон. Владееш положението, но изглеждаше мрачна. Започна да разбира не само, че не е келнерка по професия, но и едва ли е съветски гражданин. Английският й носеше силен градски акцент, който не можеше да се научи в европейските училища или да се придобие по такъв начин, че да звучи достоверно в ушите на Морисън.

— Чакахте пред хотела с книгата, за да видите кога София и аз ще дойдем — заговори Морисън.

— Познахте — отвърна Палерон.

— Вие сте американски агент, нали?

— Ставате все по-проницателен.

— Къде отиваме?

— Към летището, откъдето ще ви вземе шведския самолет. Трябваше да взема инструкциите от Калинина.

— Знаете ли как се отива там?

— Да, разбира се. Живея в Маленкий град значително по-дълго от вашата Калинина. Но отговорете ми, защо й казахте, че този човек, Конев, я обича? Тя просто очакваше да го чуе от трети човек. Желаеше да се потвърди и вие й направихте тази услуга. По този начин цялата игра пое Конев. Защо го направихте?

— Само по една причина — кротко отвърна Морисън. — Беше самата истина.

— Истината? — Палерон с объркан вид поклати глава. — Не живеете в реалния свят. Сигурна съм. Изненадана съм, че някой не ви е ударил по главата и не ви е заровил, просто така, за ваше добро. Освен това, откъде знаете, че е истината?

— Знам… — започна Морисън. — Съжалявах я. Вчера спаси живота ми. Спаси живота на всички ни. Всъщност, Конев също ми спаси живота.

— Предполагам, че всички сте спасявали живота си един на друг.

— Така се получи на практика.

— Но това е било вчера. Днес сте започнал наново и не е трябвало да позволявате на вчерашния ден да ви въздейства. Никога нямаше да се върне при него, ако не беше глупавата ви забележка. Можеше да се кълне колкото иска, че я обича и всякакви подобни глупости, но тя нямаше да му повярва. Нямаше да посмее. Да се остави отново да я правят на глупачка? Никога! Още някоя минута и щеше да го зашемети с парализатора и тогава щяхте да й кажете: „Да, дете, това момче наистина те обича.“ и това щеше да й е достатъчно. Казвам ви, Морисън, не трябва да излизате без придружител.