Заложникът
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложникът». Краткое содержание книги:
Съпругата на дипломат е отвлечена в Аржентина, а съпругът й е убит пред очите й. Децата им ще бъдат следващите, такова е предупреждението, ако тя не каже къде е брат й, дипломат от ООН, замесен в нечисти сделки, свързани с програмата „Петрол срещу храни“. Липсва огромна сума пари и ръце от всички краища на света се протягат, за да ги вземат. Те няма да се поколебаят нито за миг да пролеят кръвта на всеки, който се изпречи на пътя им…
— Благодаря ви, госпожо Шнайдер — отвърна тихо Кастило. Протегна ръка. — Така и не са ни запознали досега, а аз искрено съжалявам, че се срещаме при такива обстоятелства.
Майката на Бети пое ръката му, усмихна се мило и тръгна към вратата.
Баща й поклати глава, тръгна, без да каже и дума, към вратата, задържа я, за да мине съпругата му, след това излезе и той.
Кастило прекрачи към леглото и стисна ръката на Бети.
Бети заговори с огромна трудност.
— Семейство Мастърсън? Добре?
— Снайперисти от „Делта“ са с тях двайсет и четири часа, а половината от щатската полиция на Мисисипи дебне наоколо.
— „Делта“?
— Момчета от Специалните части.
Тя остана изненадана и изви вежди в очакване на обяснение.
— Дълго е за разказване, сладурче. Не е важно. Хубавото е, че семейство Мастърсън са на сигурно място. Ключът към цялата работа бил брат й. След като кацнахме в Мисисипи, тя ми каза, че лошите искали брат й. Няма представа къде е той. Затова заминавам за Париж, за да го открия. Той със сигурност знае кои са тези мръсници.
— Ще успееш ли?
— Да го намеря ли? Много ще се постарая.
— Само за да отидеш в Париж.
„Мили боже, дори с нея трябва да внимавам заради президентските тайни!“
— Сладурче, това, което ще ти кажа, е строго секретно, което означава, че не можеш да кажеш дори на семейството си.
„Особено на проклетия си брат.“
Тя кимна, ококорена в очакване.
— Президентът е създал звено за тайни операции, което да открие виновниците. Даде го на мен, а също и властта да правя каквото преценя за необходимо.
Извитите й вежди показаха, че е силно впечатлена.
— Ще гледам да те държат в течение какво става. Но не бива да споделяш с абсолютно никого.
— Ще ми казват ли какво става?
— Специален агент Шнайдер, вече си назначена в Звеното за организационен анализ, както е официалното прикритие на групата — обясни Кастило. — Аз съм шефът. Разбира се, че ще ти казват.
— Иска ми се да дойда с теб.
„Господи, тя не си представя как ще се държим за ръце, докато се качваме с асансьора към върха на Айфеловата кула. Нито пък как ще седим в някое кафене на брега на Сена. Иска й се да се заеме с полицейска работа.“
— И на мен.
— Внимавай, Чарли.
— Виенски шницел, сладурче. Трябва да вървя.
Той се наведе, целуна я нежно по устните и задържа погледа й.
След това тя сви рамене, стисна ръката му и му кимна с глава да тръгва.
Когато двамата с Фернандо се качваха в асансьора, той чу жената от латиноамерикански произход да съобщава:
— Дон Жуан слиза.
(ПЕТ)
Хотел „Крийон“
„Плас дьо ла Конкорд“ 10
Париж, Франция
05:25, 27 юли 2005
Париж тъкмо се събуждаше, когато кацнаха. По пътя от „Льо Бурже“ трафикът бе слаб, а на „Плас дьо ла Конкорд“ нямаше почти никакви коли и пешеходци.
— Най-добре да полегнем за малко — реши Кастило, докато се регистрираха. — Да поръчаме да ни събудят в десет и половина например.
— Става — съгласи се Торине.
Кастило знаеше, че часовата разлика ще им подейства зле. Биологичният им часовник твърдеше, че е полунощ, а не пет и половина сутринта.
Не се чувстваха изморени, дори не им се спеше много, въпреки че не бяха спали почти двайсет и четири часа и бяха изминали огромно разстояние от плантацията на Мастърсън в Мисисипи. Първо, това бе преди осемнайсет часа. Парижкото време бе с шест часа по-напред, отколкото в Мисисипи.
Второ, бяха се сменяли на пилотската седалка, от Филаделфия до Гандер, Нюфаундлендските острови, а след това до Шанън, Ирландия, и най-сетне до „Льо Бурже“. „Свободният“ пилот — всеки от тях бе изпълнявал тази роля — нямаше какво друго да прави, освен да дремне, а седалките на „Лиъра“ се отпускаха назад и не бе трудно човек да поспи. Все едно бяха станали рано и бяха поспали малко преди полунощ.
Изкушаваше се да вземе набързо един душ, да хапне нещо, след това да събуди представителя на ЦРУ и да се опитат да открият Жан-Пол Лоримър. Най-разумно бе да вземе набързо душ, да си легне и да поспи колкото е възможно повече. Ако успееше да излъже биологичния си часовник, щеше да се събуди свеж, отпочинал и готов да се захване за работа.
Кастило даде бакшиш на носача и огледа апартамента. През тежките завеси на спалнята се процеждаше лъч светлина. Той се приближи, разтвори ги и надникна навън. Виждаше „Плас дьо ла Конкорд“ и моста на Сена.
Дръпна отново завесите, извади чисто бельо от сака и започна да се съблича. Беше останал само по боксерки, когато телефонът звънна.
— Ало?
— След пет минути, пред хотела — нареди Хауърд Кенеди. — В черен мерцедес съм.