Мъглите на Авалон (Том 1)
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мъглите на Авалон (Том 1)». Краткое содержание книги:
Дъхът й секна, защото огънят за миг замря и тя видя пред себе си младежко лице — млад рус мъж, увенчан с корона от еленови рога, която засенчваше очите му — сини като очите на Утър…
Моргана беше казала истината, като твърдеше, че бащата на детето е дошъл при нея в образа на Рогатия бог — и все пак бе излъгала… Значи бяха изпълнили стария брачен ритуал с Артур — на Драконовия остров, преди коронясването му. И това ли бе дело на Вивиан, за да осигури престолонаследник, който да носи кралска кръв и по майчина, и по бащина линия?
Моргоуз чу слаб шум зад себе си и се обърна. Моргана се бе изправила с мъка на крака и стоеше вкопчена в леглото, а лицето й бе бледо като на смъртник.
Устните й едва помръднаха; очите й бяха хлътнали дълбоко от преживените страдания. Тя видя какво има на пода пред огнището.
— Моргоуз — пророни Моргана. — Закълни се — ако ме обичаш, закълни се — че няма да кажеш нито дума за това нито на Лот, нито на когото и да било друг! Закълни се, или ще те прокълна с всички клетви, които знам!
Моргоуз остави детето в люлката и се обърна към Моргана. Взе я за ръка и я поведе обратно към леглото.
— Ела, легни и си почивай, малката ми. Трябва да поговорим за това. Защо Артур? Вивиан ли подреди нещата така?
Моргана повтори още по-възбудено.
— Закълни се, че няма да кажеш нищо! Закълни се никога повече да не говориш за това, което научи! Закълни се! Закълни се!
Очите й блестяха диво. Моргоуз се уплаши, да не би да си докара родилна треска.
— Моргана, дете мое…
— Закълни се! Или ще те прокълна — със силата на вятъра и огъня, морето и камъка…
— Не! — Моргоуз я прекъсна и взе ръцете й в своите, за да я успокои. — Кълна се ето, кълна се.
Съжали, че се закле. Мислеше си, че би трябвало да сподели това с Лот… Но вече беше късно, клетвата бе произнесена… а Моргоуз нямаше никакво желание да бъде прокълната от жрица на Авалон.
— Сега си лежи спокойно — поде тя. — Трябва да спиш, Моргана.
Младата жена притвори очи, а Моргоуз остана до нея. Галеше ръката й и си мислеше: „Каквото и да се случи, Гауейн е последовател на Артур. Лот няма да има много полза, дори ако Гауейн получи трона. Но този — независимо от това колко синове ще се родят на Артур, този му е първородният. Артур е възпитан като християнин и много държи да го приемат като християнски владетел; това дете, родено от кръвосмешение, би означавало за него позор. Винаги е добре да знаеш позорната тайна на един владетел. Постарала съм се да науча доста неща дори за греховете на Лот, колкото и да го обичам.“
Детето в люлката се събуди и заплака. От плача му Моргана, както всяка майка, отвори очи. Беше прекалено слаба, за да помръдне, но прошепна:
— Бебето ми… моето бебе ли плаче? Моргоуз, дай ми го.
Моргоуз се наведе и понечи да постави вързопчето в ръцете й, но се поколеба и спря. Вземеше ли Моргана веднъж детето в ръце, щеше да пожелае да го кърми, щеше да го обикне, да се грижи оттук нататък за него. Но ако го дадяха на дойка преди още да е зърнала лицето му… надали щеше да има кой знае какво чувства към него и той всъщност щеше да бъде дете на осиновителите си. Щеше да е много добре, ако първородният син на Артур, когото той никога не би посмял да признае, се привържеше най-силно към Лот и Моргоуз като към свои същински родители. Синовете на Лот щяха да му бъдат братя, а не синовете на Артур, които той би имал след брака си.
Моргоуз каза нежно, но твърдо:
— Не, Моргана. Не си достатъчно силна, за да го държиш в ръце и да го кърмиш. — Тя изтърси една лъжа, която Моргана щеше да приеме, защото не разбираше нищо от гледане на бебета. — Ако го вземеш дори само веднъж, той няма да иска да суче от дойката си — затова трябва да й го дадем веднага. Ще можеш да го подържиш, когато се пооправиш и се убедим, че и той се храни добре.
Моргана заплака и протегна, хлипайки, ръце към нея, но Моргоуз изнесе бебето от стаята. „Сега“, мислеше си тя, „той е вече осиновен син на Лот и ние винаги ще разполагаме със силно оръжие срещу върховния владетел. Сигурна съм, че Моргана, след като се оправи, няма да му обръща много внимание и с удоволствие ще ми го повери“.
2
Гуенхвифар, дъщеря на крал Леодегранс, седеше на високата градинска ограда. Държеше се с две ръце за камъните и гледаше надолу към конете в оградената ливада.
Усещаше как зад нея се разнася сладкият мирис на най-различни подправки и билки от килера, където жената на баща й правеше от тях лекарства и настойки. Тази градина беше едно от любимите й места, всъщност може би единственото място сред природата, където Гуенхвифар се чувстваше добре. Поначало се чувстваше по-сигурна, когато бе сред стени — ако не в дом, то поне зад високи огради. Стените на билковата градина я караха да се чувства почти толкова сигурна, колкото и вътре в замъка. Оттук, седнала на стената, можеше да вижда надалеч в долината, а тя се простираше толкова надалеч — хоризонтът се губеше от погледа й… Гуенхвифар се обърна за миг, за да почерпи увереност от градината зад гърба си, защото ръцете й отново бяха започнали да изтръпват, а гърлото й се стягаше, сякаш не й достигаше въздух. Тук, на високата стена, която ограждаше собствената й градина, тя беше в безопасност; почувстваше ли отново задушаващия пристъп на паника, можеше винаги да се смъкне долу на сигурно място.