Кралят на исковете

Ридли позвъни от Сейнт Барт с тревожната новина, че пред „тяхната“ вила се е появил надпис „ПРОДАВА СЕ“.

— Това е, защото вилата се продава — обясни Клей.

— Нищо не разбирам.

— Ела и ще ти го обясня.

— Неприятности ли имаш?

— Може и така да се каже.

След дълга пауза тя каза:

— Предпочитам да остана.

— Не мога насила да те накарам да се върнеш, Ридли.

— Така е. Не можеш.

— Добре тогава. Живей във вилата, докато се продаде. Не ме интересува.

— Колко време ще отнеме?

Той си представи как тя прави всичко възможно да провали всяка евентуална продажба. Но в този момент на него просто не му пукаше.

— Може би месец, може би година. Наистина не знам.

— Оставам — каза тя.

— Много добре.

Родни завари своя стар приятел, седнал на стълбите на хубавата си стара къща, с подпрени до него патерици и шал около врата заради есенния хлад. Вятърът въртеше в кръг листата по Дъмбартън Стрийт.

— Излязох да глътна въздух — обясни Клей. — Бях заключен вътре цели три седмици.

— Как са кокалите ти? — запита Родни, като приседна до него и се загледа в улицата.

— Зарастват.

Родни бе заприличал на типичен обитател на предградията — меки памучни панталони, маратонки, голям нов джип, за да вози децата.

— Главата ти как е?

— Нямам допълнителни увреждания на мозъка.

— А душата?

— Измъчена, меко казано. Но ще оживея.

— Полет ми каза, че напускаш.

— Поне временно се махам оттук. Идната седмица подавам молба за обявяване на фалит и ще гледам да ме няма, докато трае процедурата. Полет има апартамент в Лондон, където мога да се скрия за няколко месеца.

— Не може ли да се избегне фалитът?

— Няма как. Срещу мен са подадени много искове, всичките основателни. Спомняш ли си първия ищец по делото „Дайлофт“, Тед Уърли?

— Как да не го помня!

— Вчера е починал. Не съм го убил аз, но не го и защитих. Всеки съдебен състав би му присъдил пет милиона долара обезщетение. А като него са общо двайсет и шест. Не, отивам в Лондон.

— Клей, искам да ти помогна.

— Няма да приема пари от теб. Затова си дошъл, нали? Водих този разговор два пъти с Полет и веднъж с Джона. Ти сам спечели парите си и беше достатъчно умен, за да ги прибереш и да се оттеглиш навреме. Докато аз продължих и загубих.

— Няма да те оставим да умреш я! Не беше длъжен да ни даваш по десет милиона, а го направи. Сега ние ще ти върнем една част.

— Не!

— Да. Тримата вече говорихме. Ще изчакаме, докато мине делото по фалита, след което ще ти преведем някаква сума. Нещо като подарък.

— Ти си изкара честно парите, Родни. Задръж ги.

— Никой не изкарва десет милиона за шест месеца. Можеш да ги откраднеш, да ги спечелиш на лотария, да ти паднат от небето, но никой не изкарва пари по този начин. Направо е смешно и неприлично. Така че аз ще ти върна една част. Също и Полет. Не съм сигурен за Джона, но мисля, че и той ще го направи.