Повелителката на дима
- Автор: Себастиън Лаура
- Серия: Принцеса на пепелта #2
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722670
- Переводчик: Иванка Ангелова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на дима». Краткое содержание книги:
Теодосия не носи вече короната от пепел. Тя е възстановила рождената си титла и е пленила принц Сьорен. Но народът ѝ е все така под тиранията на императора. Сега тя е на хиляди километри от Астрея и от трона си.
За да освободи страната си, ще има нужда от армия. Само че за намирането ѝ, тя трябва да се довери на леля си – ужасяващия и коварен пират Драгонсбейн. А според нея, армия може да се осигури само и единствено чрез изгоден брак. Нещо, което нито една астрейска кралица не е правила досега.
Тео знае, че свободата си има цена, но въпреки това е решена да намери начин да спаси своето кралство, без да погуби себе си.
— Другите осем са Пазители в традиционния смисъл, но способностите на Лайъс и Гризелда се отличават от онези, които съм виждала досега. Като на онзи хипотетичен приятел, когото описахте. Той още ли е хипотетичен?
Колебая се.
— Блейз. Той е Пазител на земята.
— И аз така предположих. Видях какво направи на онези кораби — надхвърли онова, на което всеки друг Пазител на земята е способен.
— Това почти го уби.
— Но не го уби — казва тя. — Този път не.
Нямам отговор на това.
— Казахте, че им давате уроци. Така ли е, или всъщност ги изучавате? — питам я аз.
— По малко и от двете, предполагам — казва с тежка въздишка тя. — Историите, които съм чувала, разказват, че Пазители като тях са рядкост… Има сведения за появата на един на сто години. А сега имаме поне трима, а не сме видели и останалите мини. Кой знае колко общо има?
— Какво означава това? — питам я аз. Тя свива рамене, поглеждайки към вратата, през която момчето и момичето току-що бяха излезли.
— Ако запитате Сандрин, той ще ви каже, че това е част от плана на боговете, и навярно ще е прав. А може би висок процент хора влизат в тези пещери и съответно повече хора разполагат с достатъчно място за точното количество сила, която им се дава. Навярно боговете имат пръст и в това. — Тя отново обръща поглед към мен. — Не сте дошли при мен заради тях обаче, нали?
Колебая се, преди да потвърдя. Протягам ръка с дланта нагоре и след минута концентрация се появява малко пламъче, сгушило се в дланта ми. Мина го наблюдава замислено.
— Не е голямо — казва тя след малко. — Но е по-голямо от моето. Ако беше преди обсадата, нямаше да е достатъчно, за да те направи Пазител.
Затварям ръката си и потушавам пламъка.
— Кресцентия — императрицата, за която ви говорих, онази, която изпи Енкатрио… Тя излъчва сила, която й се отдава лесно като дишането. Тя дори не трябва да се стреми към нея, защото си е там.
— Искате да знаете дали можете да й се противопоставите, но вие вече знаете отговора — казва тя. — Вашето гърне е наполовина пълно, а нейното до самия му ръб.
Преглъщам разочарованието си. Не че е нещо, което не съм подозирала, но боли, когато го чуеш.
— Всички онези хора се отнасят към мен като Фирен, който се е въздигнал от пепелищата — казвам с треперещ глас. — Сякаш съм героят, когото са чакали. А аз не съм. Не мога да ги защитя от нея, от който и да е каловаксиец.
Мина стиска челюсти.
— Вие отстояхте позицията си срещу каловаксийците и оцеляхте — малцина могат да се похвалят със същото. Дотук вие ни защитихте. Кой казва, че ви е нужна дарба на Пазител, за да продължите да го правите?
Усмихвам се и й благодаря, но дълбоко в себе си и двете знаем, че греши. Ние оцеляхме след тази битка, благодарение на късмета си и още нещо. Следващия път може и да не успеем.
Бойното поле
Каловаксийците винаги говореха с повече благоговение за бойните полета, отколкото за своите храмове. Имаше дори популярна дворцова балада за едно от тях, за „тревата му, набраздена в червено от кръвта на враговете“, която правеше това бойно поле да звучи красиво по някакъв свой, яростен начин.
Разхождайки се около Огнената мина и руините на храма, който някога се издигаше тук, когато бях дете, знам, че няма нищо красиво в едно бойно поле. Ерик и моите Сенки също са притихнали, но съм благодарна за тяхното присъствие. Последното нещо, което искам, е да бъда сама сега. Силите ми се връщат бавно, но сигурно, и аз се наслаждавам на всяка възможна минута, която мога да прекарам извън леглото.
Като в каловаксийската балада, тревата тук е повече червена, отколкото зелена, но баладата не споменаваше, че ще бъде осеяна с тела или части от тела, че ще бъде невъзможно да се различи кои тела на коя страна принадлежат. Баладата не споменаваше за миризмата на разлагаща се плът, която ще виси във въздуха, ще те отвращава и от която ще ти се гади. Баладата не споменаваше, че тези тела, без значение на врагове или на приятели, ще бъдат оплаквани от истински хора.
— Клада — казва Ерик, който е до мен, нарушавайки тишината. — Това е типичното погребение на каловаксийските воини.
— И на астрейските също — добавям, изненадана, че две толкова различни култури като нашите могат да имат нещо общо.
— А другите? — продължава колебливо той. — Гораките ги погребват, но останалите…
От другата ми страна Артемизия се обажда:
— Йоксийците ги погребват. И браките също. Според вектурийския обичай, техните воини трябва да се поставят в горящи лодки.